мания 21 05 1999 - 11:13
Ясна вечер. Ярки звезди. Голяма, тъжна луна, надничаща през всеки прозорец. Тъмна, тиха стая. Шум на коли, минаващи забързани по прашния асфалт. Фаровете им караха сенките да бягат, да се уголемяват и смаляват, изчезвайки без трайна следа, освен тази в съзнанието на гледащия. То в случая беше напрегнато, тревожно, нетърпеливо.
- Уф, дойде време, дойде време - мамка му. Най-сетне... не... какво най-сетне бе? Ти чуваш ли се к’ви ги дрънкаш? Гадна работа е т’ва, т’ва да се друсаш, и то по този начин... По дяволите... А едно време не беше... Сега няма отърване, няма път назад...
Треперещи ръце забиха, не чак толкова непохватно колкото се очакваше, игла на спринцовка, пълна с мътна течност, в перфорирана, измъчена, стара вена.
Тунел...
Кърваво червен тунел, рязко изчезнала червена светлина.
Мрак...
Вибрации...
Усещане за движение. Движение в тунела, криволичещ наляво-надясно,
нагоре-надолу.
Течение...
Всмукваща сила...
Шум...
Тъп ритмичен шум.
Два такта, повтарящи се монотонно, тъжно монотонно, призоваващи...
Разширение в тунела.
Туп.
Зала...
Туп.
Вход на друг тунел.
Стеснение в тунела.
Течение...
Отблъскваща сила...
Заглъхване на шума.
Събуждане...
- Решетки?
Малка стая.
- Къде съм?
Мръсни, каменни, настъргани, стени. Оскъдна светлина идваща от високото прозорче. Сянка от решетки пада точно на пода. Врата липсва.
- Изход няма?
Далечен глас, заглъхнал, слаб, подигравателен:
- Няма, няма, няма... Няма и да има!
- Господи-и-и! Къде съм попаднал? Кой съм Аз? Защо съм тук? Защо съм наказан? Искам поне да знам причината!
- Искаш, искаш, искаш... - слабо ехо, постепенно заглъхващо съвсем.
- Да-а-а! Искам! - крясък от пресъхнала уста.
Отговор не идва.
- Е? - отсечен звук.
Тишина.
Натрапчива мисъл в неспокойно съзнание:”Затова си тук!”. Странно усещане, че разговаряш със себе си, по-точно расмисляваш с друго аз в теб. “За кое?” - “За да си тук.” - “Що за глупост - тук съм, за да съм тук!” - ” За да страдаш!”, ужасното прозрение намери своето върхово място сред другите чувсвтва - “Сам си го избра!”
- Не-е-е! Как е възможно?
“И смяташ, че като крещиш нещо се променя?”
- Дяволите да те вземат!
“Мен? Аз друг дявол не познавам, а ти?”
Мощен писък проряза кристалната тишина на килията. Ехиден смях го последва, тих, коварен, зъл. Взривено от страшно вярни мисли и истински чувства съзнание. Шок. Опънати нерви, късащи се от напрежение и енергия. Разкъсваща, разрязваща, всепроникваща, нахална болка от дълбините на душата...
-Не-е-е-е-е-е-е-е! Свобода, Господи-и-и! - нечут от никой, пронизващо висок крясък, натоварен с огромна енергия.
Здраво забитите в студения камък желязни пръчки - решетки, се разтрепереха.
Внезапен бунт и... Тишина.
Мрак.
Тяло, свлечено на мръсен под. Страх. Импулс. Гняв. Внезапен прилив на чиста енергия. Тялото се изправи мълниеносно. Мускулите чакаха команда. Не им се наложи да го правят дълго.
Поглед през замижени очи, едвам крепящи се клепачи. Гледка: отпуснати ръце, внезапно изпънали се, юмруци свити, дясна ръка бързо заела позиция за нанасяне на юмручен удар. Импулс. Огромен. Гняв. Неистов. Светкавично движение на ръката, със свит юмрук пред нея, като таран, опитваща се да разбие стената, но вместо това, като на забавен кадър се вижда как от сила, от огромната енергия превърната в движение, се разбива друго - юмрукът.
Кървава експлозия. Кръв хвръчаща във всички посоки, парченца плът и раздробена кост, хрущяли. Взрив -слепота, кръв замъгляваща страшната гледка. Уплашени, невиждащи очи. Объркан взор. Рев, ужасен вик на неподозирана болка от твърде реална за да е действителна рана, зейнала на върха на тарана, зареден с целия гняв извличан от тъмните дълбини на ранено същество. Болка. Омраза. Втори импулс. Втора ръка, втори юмрук, втора готовност. Другия крайник отпуснат в чести конвулсии с бликаща от него ручей от кръв, пръскащ прашните стени, хабящ живот, пишещ “скоро идва смърт”. Втория таран - по нетарпелив от първия, знаещ резултата, знаещ шанса, пренебрегващ болката, ценящ борбата, опита. Команда от изтормозени нерви. Скороста на движение, хабяща потенциала, преобразуваща го в действителност. Таранът лети към целта си, съзнаващ че успех не може де има, че ще се разбие в непоклатимата пасивност, каменна стена, проста, тъпа, несъкрушима. Той може да затрие себе си, но не и гнева си, не и надеждата си за успех, не и едничкото грешно чувство на превъзходство над привидно безличната, спокойна, безразлична, забрана от камък. Мълниеносно действие. Стара болка, разпръскваща живот по пода... Сянка на съмнение в съзнанието. Стоп. На милиметри от стената, втория юмрук таран бе спрял самоубийствения си експеримент. Мисъл. “Предпочитам те жив, потенциално готов за действие, отколкото мъртъв, носещ неспираща болка...” Спомен. Боли.
Стената. Мястото където втория юмрук бе спрял. Пукнатина. Малка. Разширяваща се. Очудване. Отдръпване. Дупка. Оголемяваща се. Камък пръскащ се с рев. Падащ зид. Хоросан във въздуха. Прах отразяващ идеално оскъдната светлина, процедила се през решетките на прозорчето, гледащо тъжната сива луна. Разрухата не спира. Обхваща и другите стени, и пода. Зад падащия затвор няма нищо. Мрак. Само стената с прозорчето стои непоклатима. Скриваща ревниво нежната лунна светлина. Пода пропада. Вик. Крясък. Кръв.
Тяло повлечено надолу сред камъни и пясък. Падане. Свободно движение, частица свобода, кървав фонтан оставящ тъмна диря следваща своя причинител.
“Аз съм си избрал да страдам”
Безсъзнание...
Шум на коли. Свистене на гуми по асфалт. Страх. Гняв. Гърмящ импулс. Звук от потеглящ двигател. Зейнал прозорец, полъх на спокоен ветрец. Събуждане.
- А сиктир бе... Да можех да се спра...
Десен юмрук, отпускащ се, изхвърлящ празна спринцовка в препълнено от такива грозно кошче за боклук.
Кометари