веднъж се спънах в глупоста си, паднах по лице и открих пред себе си това:
попълних го, изпратих го и зачаках голямата награда.
на следващия ден го бях получил обратно в пощенската си кутия, същия лист с моя почерк.
имаше и бележка на която пишеше “да не се изпраща от собствено име”...
интересно как са разбрали от чие име съм го пратил? което и да напиша...
опитайте вие!
спечелете...
Не знам защо, като гледам птиците по дървета и храсталаци, се сещам за поетите?
Кой знае защо, като чета и слушам поети, се сещам за птиците?
Толкова голямо разнообразие! Поети съвсем не липсват, сигурно дори са повече от нужното, ако нужното може да има определение. Дали го оценяват хората?
Дали оценяват птиците и техните песни? Дали забелязват поетите въобще?
Може да е невъзможно да видиш всеки, както е невъзможно да чуеш всяка птица. Всички те си приличат, не е и нужно да си ги виждал до един. Няколко са достатъчно.
Не мога да кажа, че обичам поезия.
Напомня ми на това, че не съм се научил да летя.
Вързал съм се за нещо, не се пускам и не мога да полетя...
Птички и техните песни, обаче, обичам. Те не са хора, не ме навеждат на мисли, че хората могат да летят.
Дори названията им започват с една буква - П като Поет, П като Птица, П като Полет, П като Пролет.
Една лястовица може да не прави пролет, но все от някъде се започва.
Един поет може да запали много поети, а и не само тях, и да промени сезона в душите им.
Всички поети летят.
Някои се издигат с криле към слънцето, други падат стремглаво към асфалта...
Тези, вторите, не могат да живеят без полет - и не го правят, отиват си, но това не ги прави по-малко поети...
Всеки поет преди да се научи да лети е падал. Ако някой учещ се в момента поет чете това, нека не се отчайва като пада. Това е в реда на нещата. Всяко падане те приближава с една крачка към полета.
Поетът, освен да лети, може и да плува, да се носи по течението или срещу него...
Поетът не прави поезията,
поезията прави поета!
Както птицата не прави полета,
полета я прави птица!
Да си поет не е като да си производител - поезията ти може да се стори някому ненужна, безсмислена и безполезна. Може поетът никога да не види печалба от поезията си. Не и материална.
Поезията се излива от поета, това е неговата награда. Поетите може да са много, може да не могат да печелят от поезиятя си, но самата тя, изливайки се чрез тях, си е достатъчно съкровище.
Както птиците, които са много, и песните им може и да не значат нищо, да не са много полезни, както перушината и яйцата на кокошките, но мелодиите им са благодат.
Да си поет не е професия, както не е професия да си птица. За разлика от птиците обаче, човек може да стане поет, ако преди това не е бил, докато птицата се ражда птица.
Поезията на поета може да не е задължително от думи и да се пише.
Тя може да е от цветове и линии и да се рисува,
може да е от звуци и да се свири и пее,
може да е от цифри, или от всякакви предмети,
но най-голямата поезия, която може да сътвори един поет е от дела,
тогава животът му става неговата поезия, песен, творба.
Не е нужно да си поет за да твориш живота си, но ако искаш творението да е красиво - поетът в теб ще ти помогне.
съвестта почука на вратата
казах й “почакай малко”
след час погледнах през шпионката - нямаше я
въздъхнах облекчено
на другия ден тя пак почука
пак й казах “почакай малко”
и пак беше изчезнала докато отида до вратата
и пак, и пак, и пак...
така се нижеха дните в затвора ми...
една мисъл не ми даваше мира - “все някога ще трябва да и отворя ако искам да изляза”
на следващия ден тя пак почука...
този път отворих, тя влезе вътре, поговорихме си дълго, все за мен и делата ми
егоистичен разговор, разбирате ме
като свършихме тя се яхна на гърба ми и каза “свободен си, можеш да излезнеш”
и аз излязох навън, така с нея на гърба
видях всички хора яхнати - кой от малка, кой от голяма, кой от средна... все съвести
стана ми малко жал за тези, които наричах престъпници...
така си протичаше живота - с нея на гръб, непрестанно говореща нещо за редности и нередности...
някои хора викаха от килиите си “аз нямам съвест, аз нямам съвест”, опитваха се да си повярват но знаят че утре пак ще почука...
един ден срещнах старец без никой да го язди.
стана ми много весело и обнадеждено. имало спасение значи!
попитах го “дядо, ти да не си светец?”
“о не, чадо...” отвърна той - “аз съм грешник като теб”
“а, че как така?” питах аз, “къде е твоята..”
“о, съвестта ли...” весело отвърна, “уморих се да яздя” каза той но с женски глас, “и слязох да повървя с него, в него...”
Къде се събудих аз?
Миризмата се носеше на талази, сякаш излизащи изпод мен. Почвата беше мека, потъваща лесно. Специфичен мирис на смърт заглушаваше възприятията ми. Огледах се добре.
Защо е толкова тъмно?
Дебели бели същества ровеха земята с гладна настървеност. Унищожаваха нещо, ала не изпитваха угризения. Действаха енергично. Хранеха се.
Целия свят ли е такъв?
Целия свят ли е леш?
Всички ли се хранят с това?
Погледнах надолу. Възможно ли е това под мен да е толкова вкусно? Изпитах глад.
Но това е АД!
Събудих се, като всеки друг ден, като изключим гласа в главата ми.
Послушах го.
Деня, в който се опитах да живея...
Откраднах от просяците и дадох на богатите.
Блъснах цистерна с бензин в пожарната.
Изядох сладоледа на малко момиченце.
Нахраних слаботелесен - преяде и умря.
Полях с вода скарите на пазара.
Деня, в който се опитах да живея...
Пребих някакви младоженци и закачих пръстените им на каиша на улична мастия.
Запалих брадата на попа в църквата, пламъците осветиха грешните лица.
Разбих кристалната топка на врачката, която предвеща деня да е хубав.
Разглобих стенния часовник - да видя какво цъка вътре.
Отсякох най-прекрасното дърво, трупът му беше моя дял за кладата.
Деня, в който се опитах да живея...
Въргалях се в кал и кръв с всички други прасета.
Деня, в който се опитах да живея...
Събудих се, като всеки друг ден, но по-добре да си бях останал в леглото.
Деня, в който се опитах да живея точно като вас.
(вдъхновено от Soundgarden )
