Разговори със себе си

признание пред стената 22 05 2002 - 00:21

- Ела да видиш какво намерих вчера!
...
Като малък плаках много.
Плаках за какво ли не...
Казваха ми:”Как ще плачеш? Ти си мъж!”
И аз вече бях грешен. Вече подтисках себе си.
Защо ги слушах ли?
А вие защо ги слушате?
Защото децата това правят, за да се научат - инстинкт - следват това, което им показват възрастните, копират, като Xerox машини. Ако не знаеш къде да спреш - един ден се събуждаш превърнал се в нещо, което не познаваш, фотокопие, може и по-лошо - в нещо, което си мразил! Просто губиш себе си - вече не си “индивид”, вече не си уникален, ти си част от тълпата, в която никой няма лице...
Към всичко, което ме е карало да плача, си промених погледа. Сложих си очила - така мъката не достигаше до очите ми, чувствах се “предпазен”,”защитен”, чувствах се “комфортно”. Но постоянно откривах нови и нови неща, нови измерения за сълзите си. Оказа се, че съм затворил врата на огромна част от света.
А мъката ми се събираше в огромния язовир на душата. Капка по капка. Каквото и сито да използвах, за да пресявам реалноста, винаги нещо незабелязано(защото не исках да го забележа) се промъкваше и падаше в контейнера, който не исках да пълня.
Не исках да го пълня, защото знаех че трябва да се изпразва, иначе прелива.
Не исках да го изпразвам защото...
Защото се показвах слаб пред другите койоти.
Показвах слабост, това винаги водеше до страх от нараняване, от болезнена рана причинена от присмех....
Но живота не ме пита какво искам и какво - не! Той следва неуморно своите закони, и щом като нещо се пълни, въпреки усилията ми, то има и вместимост, естествено когато се достигне границата й - всичко се излива навън като потоп - чашата прелива.
Ако имаш малко акъл в главата, ще предпочетеш всеки ден да те вали по малко, от колкото дълго време да не видиш дъжд, но на края да се удавиш в порой...
Е аз го нямах...
Все пак, колкото и да съм се старал, не съм успял да затворя всички врати към душата си, не съм преградил всяка пътечка...
Музиката...
Нея я допусках.
Казвали са ми, че съм с музикален.
Напоследък взех да не се интересувам много, какво говорят за мен(пред или зад мен) - а се осланях на себе си.
Това обаче го бях забелязал и аз.
Имах чувство за ритъм. Усещах го просто.
Ритъма е нещото, което ме завладява.
За музиката то е като движението в живота. Не е ли живота движение?
Пред музиката не слагах прегради, не слагах сито. Или поне така си мислех.
Тя ме разплакваше, без никаква друга видима причина. Без да съм бил тъжен преди това, без да съм бил в подобно настроение, без дори понякога самата мелодия да е тъжна или поне на пръв поглед(слух).
Действаше ми като някакъв вид душевен катализатор.
Понякога само два-три тона отприщваха търпеливо и грижовно създавания от мен бент, спиращ душевната река, и - край! Вече не можех да се спра...
Чудил съм се на себе си - колко ли мъка съм събрал вътре, колко ли скръб и болка щом от няколко звука сълзите бликват толкова силно, толкова горещи и горчиви, че ме заливат, опивам се от тях и забравям за всичко останло, за целия свят и за самия себе си?
Дали ще продължи така?
Да се самонаказвам заради вас, присмеха ви, слабоста, страха от раната и болката, и проблема ми да я крия от вас, от присмеха ви над слабоста ми, страха ми от раната и болката...
Или ще разкъсам омагьосания кръг, ще бъда себе си, ще плача, когато мъката, която виждат очите ми докосне сърцето на душата и ще слушам нейната тъжна песен?
Вероятно няма да разберете.
Вероятно тези редове няма да стигнат въобще до вас. Или ако дори ги прочетете - ще сте си сложили моите очила, ще пресявате с моето сито и в крайна сметка пак няма да достигнат душата ви.
Вероятно това е още едно доказателство за чувствителноста ми, което ще скрия от вас.
Питал съм се - дали не са всички като мен? Раними и чувствителни? И дали не допускат всички моята грешка - да се крият? Дали може мнозинството да греши толкова ужасно, и само едно единствено нещо да ни спира да си го признаем - не не може толкова много хора да грешат нали? Отказваш да бъдеш себе си - защото никой не е...
В същото време хората обичат да нараняват чувствителноста - това ги кара да се мислят за силни, това ги кара да забравят, че те самите имат същия проблем, но ги е страх да си го признаят пред самите тях - е няма как да го решат щом отказват дори да го видят...
Точно заради това споделям с белия лист, а не с човек...
Дали не съм правил опити?
Не ме съдете за това, че упоритоста ми се пречупи от поредната среща със стената!
Вече предпочитам да говоря на стената, но да знам че е така, отколкото само да си мисля, че говоря с хора, а всъщност пак да й говоря на нея!
Знам какво си мислите, да, “тоя е луд”!
“Луд е този”, който не разбирате - да?
“Луд е този”, от чийто размисли се страхувате!
“Луд е този”, индивид, който сам се е отцепил от тълпата, нали?
Е тогава луд ме наричайте, а аз ще се гордея!
...
- Много яко! Кой ли го е писал?
- Не знам, ама наряда минава много бързо докато го прочетеш. Пък и определено има смисъл, мда. Като се замисля казармата въобще не е място, където да си показваш слабостите. Първо, че никой не се нуждае от такъв войник, второ, че - знаеш кво ше те направят другите войници...
- Да бе, всеки път, като съм наряд, ще седя е-е-ей тука и ще си го чета тва на стената. Пък кой знае? Някой ден мога и аз да се възгордея ако ми кажат луд! Хе-хе-хе!
- Абе майтап си правиш ти, ама и представа си нямаш каква истина каза в шегата си - току що!