Неизвестно 17 04 2002 - 12:46
“Кой е там?”
Необятност... Безкрайност...
Той стоеше сам, на ръба на действителноста, загледан в дупката: безмерна, непозната, загадъчна, интересна, страшна пропаст. Винаги го е влечало към непознатото, интереса му винаги е бил в това, да октрива незнайни никому места и неща. Този път обаче беше различно, изпитваше по-голям страх от преди. Винаги е знаел с какво се захваща, че има смъртоносни рискове, но е имал поне малка частица информация за това търси или изследва. Сега стоеше на ръба и единственото, което знаеше е че има нещо пред него, нещо което не бе виждал никога, нещо твърде невероятно красиво, за да е истинско. То представляваше нещо като въртоп от цветове, размиващи се постоянно в най-причудливи нюанси, без дори за миг са оформят някаква фигура, без са можеш да ги асоциираш с нещо друго. Те бяха себе си и нищо повече не можеше да се види в тях. Ума му безнадеждно търсеше нещо познато, някакъв безкрайно малък помен за нещо видяно и преди, но (все)не успяваше да го открие. Това като че ли беше нов вид вселена - друг свят, неразбираем и далечен. Неизвестността винаги го е плашила малко или много, но тази тук беше над предела на възприятията му. Въпреки страха си, че всеки момент може да му се случи какво ли не(поради естествения си писимизъм под “какво ли не” той разбираше нещо лошо), той се зачуди дали може да скочи и да се потопи в чудото, запълнило кръгозора му.
” В най-лошия случай мога да падам безкрайно и да умра от глад, жажда или задух.” Той се улови, че се опитва да предугади неизвестното и се досети, че това съвсем не беше най-лошото, което можеше да му се случи. Тогава, подсилен от въображението му, страха взе превес. Не можеше да си помръдне крака, нито което и да е мускулче. Стоеше като камък. Каменна статуя загледана в бездната. Не занеше колко продължи това, ума му бе блокиран, паметта му бе изключила, възможно беше да е стоял така с дни, но не усещаше нито стомаха си празен, нито гърлото пресъхнало, нито нужда от сън. Не знаше дали страха и жаждата за изследване бяха притъпили сетивата му, но той наистина не чувстваше нищо друго освен тези двете чувства. Чудеше се сам, кое ли щеше да победи в крайна сметка?
Докато съзерцаваше необятноста, цветните вихрушки, му се стори че тази бездна също го наблюдава. Наблюдава го и се чуди кой и какво е той?
“Нямам време за празни размишления, трябва да решавам”-помисли си той. От тази му мисъл, като че ли нещо се раздвижи, смяната на цветовете стана като че ли малко по-бърза, по-нетърпелива.
“Какво наистина искам аз? Ако оставя страха, че ще загина, да ми диктува решенияра, ще си замина от тук и повече никога няма да се върна. Ще изтърва най-неизвестното нещо в моя търсещ непознатото живот, ще изтърва шанса си. Ще загубя спокойствието си, винаги ще си мисля че съм можел да открия нещо, а не съм успял да се престаша тогава, когато е било най-необходимо. Не, аз няма да оставя страха да провали целия ми живот. Скачам!”
Като че ли тя го чу и взе бурно да се променя, цветовете и преминаваха през цялата гама, допълваха се и се контрастираха. Нямаше нещо подобно в неговия свят, за да може да го опише. Това като че ли беше врата към друго измерение. Може би по-добър свят криеше то, а може би не?
...
Момчето видя, как една малка мравчица скочи в кофата му с мазна вода. Слоя масло върху водата и предаваше причудливи цветове и форми. Те се открояваха доста добре на обедното слънце. “Глупачка”- помисли си то.”Така ще се удави. Да прави каквото ще! Нямам време да си играя, чака ме важна работа.”
...
Той падаше дълго. Стори му се цяла вечност. Чудеше се, дали някога ще стигне до нея? Най-накрая се потопи в нещо лепкаво. Едвам си мърдаше крайниците с неистово усилие на волята. Взе бавно да потъва...
“Поне ще загина по най-красивия начин известен някому.” - помисли си той и се наслаждаваше на последните си секунди живот, надарени с тази неуписуемо непозната красота...
Кометари