Разговори със себе си

автобусна спирка 15 06 2002 - 11:04

Много бързо се зададе тоя автобус.
Качих се в него, и аз бързах.
Ха, странно, няма никой вътре.
Това не беше първа спирка, беше поне пета. Часовника показваше девет вечерта, хората пътуват по това време.
Много бързо тръгна.
Освен мен имаше и едно момиче.Не изглеждаше никак очудено.
Помислих си - дали аз изглеждам очуден?А знам, че бях.
Шофьора пропускаше все едно че ще изтърве нещо.
Седнах срещу момичето.
Никой не се качваше от спирките, а шофьора не спираше да лети.
Изведнъж осъзнах красотата на цялата случка.
Момичето беше симпатично. Споглеждахме се от време на време. Това ми стигаше. Писнало ми беше от свалки. До гуша ми беше от думи и празни приказки. Не исках нищо освен спокойствие.
Погледите бяха достатъчни. Не прочетох нито въпроси нито възбуда в очите й.
Мир и тишина.
Залеза се виждаше на заден план, отпред хвърчаха сгради, улици, коли, реклами - целия шум на града - на фона на спокойствието в нейните зеници.
Отпуснах се и се наслаждавах.
Накъде отивах ли?
Няма значение...
Поредната спирка и на нея никой...
Тя нищо ли не забелязва?
Ума ми отказваше да затихне и не спираше да задава въпроси. Той не можеше да се наслаждава... Винаги трябва да пита, да обяснява сам на себе си, да търси. Той е инструмент точно за това - да търси...
Усмихна се.
Нея явно не я тормози този вечен търсач.
Или чете мисли?
Усмивката й се разшири.
Карай - не ме интересува.
Всичко отлетя. Включително и аз самия.
Последната спирка дойде. Трябваше да слизаме. Шофьора ни гледаше в огледалото.
Шума навън ме блъсна. Пак трябваше да се озъртам и внимавам.
Тя не се промени. Усмивката й грееше.
- Благодаря ти.