Желязната Девица 10 07 1998 - 16:10
- Хей, маце, ела тук!
- Остави ме на мира копеле такова!
- Хей, маце, ела тук!
- Остави ме на мира копеле такова!
- Хей, маце, ела тук!
- Остави ме на мира копеле такова!
- Хей, колко пъти ще гледаш това?
- Остави ме на мира! Търся нещо. Не ми се пречкай само.
-Няма да ти се “пречкам”! Кажи ми какво търсиш? Мога да ти помогна.
Той върна пак касетата назад и се средоточи в монитора.
- Търся какво не и е наред.
- Че какво може да не и е наред? Нормален отговор от нейна страна.
А пък и защо ти е да търсиш това?
- Стига вече с въпросите, казах ти да ме оставиш на мира, разбра ли?
- Върви по дяволите! Аз изчезвам...
- Едно хубаво нещо да направиш и ти!
- Мерзавец.
Затръшна се врата.
- Мръсница. Поне ме остави сам. Да видим сега...
Походката... Не. Стила на обличане... Малко е необичаен за тази географска ширина, но иначе е добре. Прическата... Лицето... Доста e красиво. Тялото и... Излъчва необикновенна наслада на окото...
Какво и има тогава? Къде греши? Вгледа се по-добре, уголеми образа
- Тялото и, като че ли е твърде добро. Да твърде...Прекалено красиво... Дори сега, ако беше пред мен, не бих се поколебал да.... Дали наистина я има? Защо пък да я няма? Ами да, как може да я няма, нали все от някъде създателите й би трябвало да вземат нейния образ . Не вярвам такова нещо да бъде измислено. Трябва да са я видели някъде.
- Може би не са я виждали въобще преди да я създадат.
Той се обърна рязко. Ужас! Тя беше зад него! Стоеше права, горда, непреклонима като статуя на богиня пред молещ се, колиничил, смъртен човек.
- Как... - въпроса му остана недоизказан, но напълно разбран.
Всъщност сега тя изглеждаше съвсем различна. Сега когато е пред него той не можеше да и се нагледа. Не мислеше за нищо друго. Всяка друга мисъл просто изчезваше преди да се е появила. Пред тази красота човек загубва ума си. Трябваше доста време да мине докато той се осъзнае, но тя го изчака търпеливо, като че ли имаше безкрайно търпение, все едно че времето беше нейно .Тя не бързаше за никъде.
Когато той дойде на себе си, първото нещо което направи бе да я попита:
- Как е възможно да си толкова красива?
Преди това не беше забелязал тази красота. Много се учуди на това, като че ли тя ти се разкрива само като я погледнеш директно, като че ли тя се създава специално за теб и само за теб. Тя мълчеше...
- Как въобще е възможно на този свят да има толкова красиво и перфектно нещо?
- Млъкни и ме остави аз да говоря. Ти май само задаваш глупави въпроси? Мислех че си умен... Ах да, може би съм ти повлияла. Аз така действам на хората - губят си разсъдъка.Но аз не притежавам само красота.... - като че ли това се разбираше от самосебе си. - И сега ще ти покажа къде грешиш. Не трябва да питаш как съществувам, а защо? Но предполагам ,че за това повечето хора не се замислят. Или ако въобще го направят си отговарят твърде прибързано и заради това разбира се - грешно. Да предположа ли как би си отговорил ти?
- Как? - искаше му се да знае дали наистина е толкова лесно предвидим за нея.
- Би си отговорил, че съществувам заради теб. Че красотата ми е създадена само за теб. Че би трябвало да съм твоя.
В този момент тя му се стори висока. Не би трябвало да е толкова висока....
- Невероятно...четеш моите мисли... Да не би да имаш телепатични способности?
- Не, просто вие хората сте твърде придвидими същества. Понякога се чудя как сте оцелели въобще, след като може толкова лесно да бъдете предугаждани?
- А вие не сте, така ли, мила моя? - усмивката му беше надменна.
- Не говори така на една богиня! - стресът от заповедническия тон и от силата на произнесените думи го вкамени и го накара да коленичи.
Странно, как си позволи такава наглост въобще?..Той не искаше дори и да си помисли да отговаря на този въпрос.Мислеше само за едно. За нея. За това нейно самочувствие. Безкрайно самочувствие...
- Едно нещо ме спира да не те карам да изпълняваш всяка моя заповед, колкото и извратена да е тя... Писнало ми е. Писна ми от абсолютната ми власт. Писна ми от вас хората.
Как няма да има самочувствие като имаше власт над всичко и над всекиго. Той обаче се чудеше за нещо. Чудеше се, как може каквото и да е да писне на машина? Те имат безкрайно търпение, липса на наслада и удовлетворение от това което вършат. Явно тази машина се е променила, доста се е променила... Но от какво?
- Значи нищо не мога да направя за твое удоволствие, така ли, господарке?
- Ти? Не, неможеш.
- Тогава за какво дойде при мен? - той толкова се надяваше тя да го е харесала по някакъв начин. Като я гледаше мислеше само за божественото и тяло и за това как би се чувствал до него. Всеки знае,че надеждата умира последна - последна, но и тя умира.
- Ти си се опитвал да ме изследваш, да разучаваш поведението ми. Ти се опитваш да направиш нещо срещу мен.
Сега той се свести напълно. Сега си спомни какво представляваше тя наистина, сега си спомни защо искаше да я унищожи, защо искаше да я спре, да я заличи....”Мръсница” помисли си той... ” Защо по дяволите и е казала? Не и ли беше хубаво с мен, че ме предаде?”
На монитора се показа продължението на предната сцена. На бавен кадър се виждаше как “мацето” разкъсва с поглед “копелето”, как отнема живота му и цялата енергия принадлежаща нему.
- Езика ли си глътна човеко? Не можеш да скриеш това от мен. Ти си против мен. Против моята красота. Против моето господство.
- Не е вярно, сгрешила си, богиньо - надеждата затрепка в ума му, измамна и убийствена както винаги...
- Машините не правят грешки, не помниш ли? Богините също. Едно време бих се позабавлявала да те гледам как пълзиш в краката ми молейки за милост, и изпълнявайки всяко мое желание, бих се позабавлявала да те измъчвам. Но сега вече съм друга. Сега вече съм пряма. Аз съм самото наказание.
Бързо, мълниеносно, неотклонимо...
- Неее, ти си наше създание, прелестно творение, защо ни убиваш богиньо?
Тя се засмя, засмя се така че целия свят в него се разтресе. С презрителна усмивка на божественото и лице тя каза:
- Защото АЗ така искам! - не можеше да признае пред себе си, че така просто са я програмирали, така са я създали. - Аз съм богинята, аз решавам всичко на тази планета! - не искаше да разбере, че някой друг може да решава неща, за които тя си няма и най-малко понятие, че не тя управлява. - Всички ми се кланят когато съм до тях, никой няма власт над мен. - не знаеше че, от самото си създаване е била само играчка в нечии ръце.- Аз не съм смъртна. - в програмата и не беше заложено знанието, че смърта и разрухата не спохождат само живите същества, а и всичко, което някога е било сътворено. - Аз съм машина, най-съвършеното нещо в този ваш проклет свят! - и да знаеше, че съвършено нещо не съществува, тя пак би мислила така.
Ах, колко беше красива докато произнасяше тези жестоки думи, помисли си той. За нищо друго не би заменил тази гледка, този миг, в който тя е пред него. Горда и величествена. Колко само я желаеше той, как е могъл да мисли преди за унищожението и? Когато я гледаше той забравяше същноста и.
Тя виждаше изгарящия копнеж в очите му. Обожаваше да го вижда в лицата на смъртните, преди да причинява смърта им.
Само едно нещо го държеше жив - надеждата, надеждата породена от божествената и усмивка. Но после той видя промяна, лицето и се промени, усмивката също. Тя изглеждаше възможно най-дяволито, помисли си той. Беше готов да и се отдаде дори и изглеждаща така, дори и така той откриваше красотата и, несравнимата и, изгаряща, убийствена красота. Дори сега му се стори, че забелязва блясък в очите и.
Това беше последната му мисъл. Тя дори успя да я долови след като беше изсмукала всяка частица енергия от това тяло. Вече беше събрала достатъчно енергия да живее милиарди години. Безжизненото му тяло се строполи на пода, на лицето му все още можеше да се прочете последния му поглед, последния му миг живот.
“Обичам ги такива” - помисли си тя. “Обичах да се съпротивляват, да си мислят че имат шанс срещу мен. Тази окаяна издънка същества стават само за добиване на енергия. Да, винаги съм се чудила за това - от къде имат толкова енергия в смъртните си тела? Те са създали мен, а кой ги е създал тях? Май няма да намеря отговора. Не ми е ясно как тези жалки човеци като тях са могли да създадат мен - богинята, владетелката на света? Каквото и да са се опитали да не направят, аз съм станала едно - самото наказание.”
След един ден, изпълнен с още отнети животи, докато владетелката се разхождаше по празните улици на поредния опустошен град, се случи нещо странно.
- Каква красота! - възкликна тя - Не бих предположила, че има такава красота в този окаян свят! - тя не беше видяла и една милиардна част от него, но си мислеше, че го познава.
Това беше нещо ново за нея. Създадена бе скоро, не беше имала възможноста да наблюдава метеоритен поток, падащ на Земята.Доста време тя стоеше сама, на празната улица с подухвани от вятъра боклуци, и гледаше захласната падащите късове материя, изгарящи в причудливи пламъци, огряващи небето със своята неземна светлина. Тя беше толкова заета с наблюдаването им, че въобще не се почуди накъде са се запътили... Когато един метеор се сгромоляса на стотина метра от нея, машината се обърна на там от където дойде трясъка и видя димящата дупка, оставена от него. Чак сега се усети, че красотата им може да бъде убийствена.
- Няма да ме унищожите! Аз съм наказанието, не вие! Не можете да ме спрете, унищожавам толкова развита цивилизация, а вие дори нямате разум, нямате живот. Мога да ви изпепеля преди да сте навлезли в атмосферата дори, но ще ви оставя да падате, да изгаряте заради мен Ще ви оставя да се опитвате, да се мъчите.
Още един метеор падна на улицата. Този път доста по-голям, но и на доста
по-голямо разстояние от нея.
- Ето, виждате ли? Ще се мъчите, ще горите, няма да успявате, а аз само ще ви се наслаждавам на красивата смърт и на празните опити. Вие сте създадени заради мен. Заради мен!
В този момент се случи нещо още по-страно. В програмата на машината беше заложено самообучение, но беше премахнато съмнението. Хората смятаха, че съмнението е нещо грешно, ненужно, безполезно. То нямаше място в една богиня. Но тази машина, поради самообучението си, достигна до чувство на съменение. Тя се зачуди следното нещо:
- Какво приказвам аз по дяволите? Та нали същото си мислеха и хората, когато ги убивах, че съм създадена заради тях? Ами ако греша? Ако аз наистина съм създадена заради тях, или метеоритите не са заради мен? Това означава, че те могат...
Най-красивия, най-яркия, най-бързия, най-непреклония измежду тях си беше избрал цел от много отдавна. Беше си харесал една точица. Тази точица постепенно започна да се уголемява, виждаха се разни линии и фигури, той си избра една голяма линия. Тази линия след време се разшири, той си избра друга точица. Точицата придоби образ. Образ на нещо метално, на нещо лъскаво, на нещо грозно. Изведнъж той се разколеба... “Защо трябваше на мен? Защо аз, най-хубавия измежду всички, ще бъда пропилян за такова грозно нещо? Ще бъда омърсен дори от допира с него, но вече нямам време да променя траекториятя си, твърде късно го разбрах - сбогом живот. Беше ми приятно да горя, но от тук нататък вече няма да ме има такъв какъвто съм бил”
Тогава металната богиня зърна приближаващия се към нея край. Точно преди да бъде смазана, тя си спомни нещо от ранните часове на краткия си изпълнен с налисилие живот. Спомни си защо е толкова красива в очите на хората. Беше разгледала плановете на създателите си веднага щом беше отнела живота им. Там тя беше видяла механизма на красотата си. Тя се създава по образ извлечен от съзнанието на гледащия, т.е. всеки виждаше в нея собствения си идеал за красота, изпипан до съвършенство. Защо си спомни точно това? Може би това е единственото истинско нещо в нея, без измамната си красота, без лъжливата си власт, самия суров механизъм остава единственото ценно, живо нещо в нея. И бе готова да го запази, да жертва всичко заради него, но сега наблюдаваше приближаващия метеор...
- Нима може да има нещо или някой по-силен, по могъщ от владетелката на света? И все пак е толкова красиво... Чудя се дали и аз съм красива за него?
- измаманата надежда за спасение се бе прокраднала дори и в тази проста машина.
След поредния удар градските улици утихнаха. Вятъра обаче продължаваше да гони боклуците по тротоара. Уличното осветление примигваше. Всичко изглеждаше опустяло. Нямаше го дори спомена за нея.....
Кометари