Разговори със себе си

Нов Свят 20 08 1998 - 18:23

Събудих се и осъзнах, че всичко е било сън...
Целия ми живот.
Всичките преживявания, спомени, случки, емоции и прекрасни мигове се оказаха измамни, фалшиви.
Всичките ми мисли и знания са били за несъществуващ, измислен от въображението ми, свят.
Мъчно ми е...
Толкова хубаво беше в съня...
Какво щастие съм изпитвал...
А сега?
Сега всичко е спомен. Ужасно нереален, нараняващ миг от неизживян живот.
Къде съм аз сега тогава?
Толкова ли дълго съм спал, че съм забравил всичко останало?
Пред мен е една напълно непозната вселена.
Сега съм като новородено, с тази разлика, че имам спомени за предишния си живот-сън.
Добре.
Ще продължа да живея, да се боря.
Живота си е живот, трябва да приемам игрите му, колкото и да са неудобни.
Предостави ми се възможност да опозная новия свят. Това се оказа неимоверно интересна задача. Всъщност света не се оказа много по-различен от съня ми. И като се замислиш - това е логично. Сънувал съм моя си свят само, че малко по-опростен.
Оказа се, че съм живял тридесетина години. Натрупал съм множество приятели. Това е малко странно... Хората, които познавах в съня, са и тук, но само по външен вид си приличат със старите. Отначало си мислех, че е много интересно и забавно да се преструвам на стария, този който те са познавали(защото след съня аз съвсем не бях останал същия или поне не този за който са ме мислили). По-късно обаче тази игра ми писна. Омръзна ми да играя чужда роля. При това го правех пред глупаци, които не го заслужават. Престанах. Сега вече се показвам открито какъв съм си. Нека ме вземат за какъвто си искат, това не ме интересува.
В света извън съня съм имал работа. Извън работно време съм пишел. Открих доста мои материали. Повечето недовършени, неясни, но винаги съдържащи нещо ценно, заради което си заслужава да се дооформят. Общо взето ми харесаха. Някой може да каже: ” да, естествено че ще ти харесат, та нали ти си ги писал” с което ще сгреши, защото не помня нищо от предишния си живот. Четях ги все едно за първи път. Нищо не ми напомниха и не можах да разбера нито какво ме е карало да ги пиша, нито от къде съм черпил идеите си. Все едно, че бяха от друг, непознат автор. Някои от произведенията бяха разкази, други приказки, имаше басни. Приказките бяха само хубави и красиви, като че ли съм искал само да радват някое дете(не знам обаче кое - нямал съм нито деца нито жена). Басните ми не бяха много успешни, или така поне ги оценявам сега. Опитвал съм да осмея не когото трябва и съм го правил доста глупаво, простоватичко, напълно по детски. Виж разказите ми оправдаха вниманието, което им отделих. Бях написал доста. Имаше фантастични истории, разкази с неочакван край, обикновени случки - повечето хумористични и някоя и друга трагедийка. Чудех се дали някои от описаните от мен истории не се бяха случили действително? Имаше доста реални неща в тях, при това описани от първо лице. Общо взето интересно творчество, но като че ли далечно вече от мен. Дълго време не можех да повярвам, че всичко онова е било мое дело. Трябва да съм бил доста различен. Явно този сън ме е променил коренно.
Освен работа, която не харесвам, приятели, прекалено много и повечето лицемерни, и една малка къщичка в края на града, нямах нищо. Творчеството не го броя защото то беше на друг, мъртъв вече човек. Реших да го оставя така, да почива в мир като него самия. Реших да зарежа работата и да си намеря нова, да скъсам връзките си с тези хора, които си пъхат носа навсякъде и не ми помагат в нищо. Нямах роднини. Нямаше на кой да се доверя, с кой да споделя каквото и да е.
Бях сам.
Не че не обичам самотата - обожавам я, но като че ли всичко хубаво един ден писва, особено ако е взимано в прекалено големи дози. Така се случи и с нея.
Почнах да се разхождам из града. Гледах забързания поток от загрижени човеци. Вглъбени в своите проблеми, те не забелязваха нищо около тях. Минаваха транзитно, не оставяха никаква следа след себе си. Не оставяше никакъв спомен, все едно, че не съществуват. Гледах не живи същества, а призраци, минаващи един през друг, като че ли няма нищо на пътя им. Разминаваха се с всичко, за тях материята не съществуваше. Те за света не съществуваха. Тях просто ги нямаше.
Стоях така с часове. Не се самосъжалявах, че живея в такова общество. Не ги съжалявах и тях самите. Съчувствах им, но не можеш да помогнеш на всички, дори на един не можеш да помогнеш ако той не иска, ако той сам не е почнал да си помага. Единствени децата бяха различни. Само те общуваха с околната среда. Но те бяха обречени. Възрастните ги възпитаха. Превръщаха ги в копия на тях самите. Убиваха същността им с най-благородни намерения. Понякога се чудя дали те просто не завиждат на рожбите си? Не, не. Те просто не знаят какво им причиняват. А най-лошото е, че и децата не знаят как ги възпитават. Те са беззащитни поради абсолютна си вяра в родителите им. Толкова по-жалко за тях.
Гледах тези окаяни същества и забелязвах, че все пак и те се радват на живота си. Весели призраци на отминал живот. Все пак света си беше красив. Колкото и жесток и безпощаден да е понякога, той си остава прекрасно място.
Взех да излизам по-често из природата. Бях щастлив всяка секунда. Не правех нищо за това щастие, просто така, разхождах се и наблюдавах, то само идваше, бликаше от мен самия. Бях сам, но не и самотен. Струваше ми се, че съм изпаднал в нещо като делириум. Но това ми състояние имаше само положителни страни. Никакво замайване, никакви глупави идеи, само кристална мисъл, засилени чувства и радост от самия живот.
Тогава я срещнах.
Тя беше много красиво същество, въпреки че в това мое състояние аз откривах красота и там където обикновено не би трябвало да я има. И все пак тя беше много красива.
Видях я отдалече да се разхожда в гората. По-скоро я усетих. Като че ли и тя ме усети. Приближаваше се към мен безмълвно. И аз не нарушавах горската тишина. Това беше нещо като светотатство - да се разприказваш в притихналата гора, огласяна само от време на време от слабия ветрец, който чрез размърдването на листата подсказваше, че на света има и звук по-красив от каквато и да е човешка музика. Стояхме дълго време така. Просто загледани един в друг. Никой не помръдваше. Помислих си колко ли ще продължи това? Нямах нищо напротив така да стоя до края на живота си. Не знаех колко време е изминало. Не знаех какво е това “време”.
После нещо се промени.
Като че ли на нея и беше достатъчно. Тя се приближи до мен. Протегнах ръката си и започнах да я галя. Не беше я докосвала човешка длан. Взе да и харесва - чувствах го. Докато я галех тя обърна главата си към моята. Погледите ни се срещнаха. Струва ми се, че се получи нещо като телепатия. Просто аз знаех нейните мисли и тя моите. Беше невероятно. Не знаех че животните мислят. Поне не така, не и толкова мъдро. Красивата сърничка легна до мен така, че да мога да я галя по-лесно и пак ме погледна в очите.
- Не знаех че хората могат да са тaкива- помисли си тя.
- Какви? - зададох мислено въпроса си.
- Толкова мили, толкова добри, толкова мирни, толкова тихи, толкова... нежни?
- Не можеш да кажеш, че познаваш нещо само заради това че си го виждал, пък било то и милиони пъти ако щеш.
- Да, прав си. Всичко е уникално. Точно заради това дойдох при теб. Откакто те видях разбрах, че не си като онези гърмящите.
- Какво имаш предвид под “гърмящи”? - понякога да се преведе мисъл е по-трудно от колкото да се преведе дума.
- Ами другите хора, които съм виждала до сега, гърмят с някакви странни “неща”, приличащи на големи пръчки. Търсят всичко живо с техните опитомени вълци и го убиват с гръм. Винаги съм се чудила как изяждат толкова месо? - мисълта и бе кристално чиста. Имах чувството, че тази сърна може да мисли поне два пъти по-бързо и по-ясно от мен.
- Разбрах те. Знам кои са тези човеци. Ще те отвратя ли от хората ако ти кажа, че те не избиват за да се нахранят? Ние си имаме предостатъчно храна. Те убиват за удоволствие.
- Не познавам никое друго животно да прави това само заради чувството. Дори знам че на хищниците понякога им е мъчно за жертвите им, но само на някои... Не ти не ме отврати от хората като цяло, само че аз не познавам много. Виждала съм само тези и много рядко някои загрижени които ни хранят.
- Не ти трябва да познаваш много хора.
- Все едно аз да ти кажа, че не трябва да познаваш много сърни.- в мисълта си не се определяше точно като “сърна”, но знам че имаше предвид своя род.
- Ами да! Не ми трябва. Не ламтя за знания, които да складирвам като стари книги в прашната библиотека на ума ми. Трябва ми да познавам само една сърна, но напълно - усмихнах и се. Не вярвам да е знаела какво означава това изкривено изражение на човешкото лице, но го разбра, почувства го.
- Много странно мислиш. Значи ли това, че аз трябва да познавам само теб от хората? - видимо не забелязах нищо по нея, но я усетих да прави “мисловна усмивка”.
- Както си решиш всъщност. Но за мен сега ми стига това да опозная теб. Всички ли животни, сърни, мислят като теб? Всички ли са толкова чувствителни? Никога до сега не съм разговарял с мисли. Всички ли го можете?
- Много въпроси задаваш.
- Така е.
- Не мисля, че всички са като мен. И аз сега за пръв път общувам така. До сега не знаех, че е възможно подобно нещо. Може би просто не съм имала нужда?
Говорехме, по-точно мислехме, си за какво ли не. Обсъждахме всевъзможни теми. Животните мислят коренно различно от нас хората. Някак по-рационални са, адекватни на всяка ситуация. Винаги вършат само едно нещо, никога като нас по 2-3 най-малко. Вършат го обаче с цялото си същество, т.е. съзнанието им а напълно отдадено на действието, никога не блуждае някъде другаде. Забелязах, че когато я галех, тя преставаше да мисли. Попитах я “защо?” и тя ми отговори, че се наслаждавала. Това за нея бе напълно нормално, каза ми го така както би казала на малкото си, че водата е мокра и става за пиене.
Дойде време тя да поеме по своя път и аз по моя. Попитах я дали ще се видим пак, дали иска да се срещаме там. Тя ми отговори, че и било неимоверно приятно и интересно и би се радвала ако има още такива мигове, но не би скърбяла ако няма. Била изживяла напълно този. С това тя никак не ми отговори на въпроса(според мен). После каза, че редовно минавала от тука и щяла да продължи да го прави, ако се появя да я почакам. Така се разделихме.
Прибрах се в града. Обаче нещо сбърках пътя. Твърде бях отнесен от тази приказна среща, мислих си че съм сънувал, просто не можех да повярвам че съм обменял мисли със сърна и така се бях замислил за това, че не усетих къде съм стигнал. Това място от града не го познавах. Дори не можех да повярвам че това е моя град.
Всичко бе в разруха. Стари порутени сгради, изоставени заводи, фабрики с разбити стъкла през които яростно звучеше вятъра, високи комини останали без дъх, скрибуцащи стари панти на почернели врати, коли, мотокари, кранове, камиони, замрели навсякъде, безжизнени, разтворили металните си тела, всякакви части разхвърлени около тях издаваха нецелостта им, техника забравила нежния допир на машинното масло. Боклуци примесени с прах хвърчаха навсякъде. Смрачаваше се. Цялата картина бе някак зловеща, или по-скоро тъжна. Дълбоко тъжна. Това място надали някога ще види пак човешка ръка, грижа, малко внимание. Стори ми се че то плаче и само вятъра заглушава този плач с воя си. Той не понася слабите, той не понася плача, той не познава болката, той отрича страданието. Той е силен.
Въпреки това обаче той не успява да спре плача на изоставените фабрики, може да го заглушава с яростта си но не и да го спре. Това още повече го вбесява. Това го кара да нанася разруха, да сее омраза. Той мрази и това място и хората които са го построили и забравили. Той ме видя, той ме почувства. Той ме разбра и ме пусна да мина свободно. Аз му бях благодарен. Той оцени това и продължи дейността си все едно никой не беше минал. Симфонията от ярост и мъка се чуваше навсякъде. Не ми излизаше от ума. Бавно но сигурно започна да ме завладява....
Гледах това окаяно място и си представих цялата земя такава. Хората ги няма, измрели или просто заминали, все едно - тях ги няма, а остават само творенията им. Напълно безполезни без тях, те чакат завръщането им, което никога няма да се случи. Чудех се дали ще настъпи някога този миг?
Продължавах да вървя. Всичко изглеждаше изоставено. Взех да навлизам по-дълбоко в града. Дори почнах да познавам някои улици. Празни. Нямаше жива душа, нито хора, нито животни. Всичко бе потънало в мрак, гробна тишина и разруха.
От какво?
Не знаех. Като че ли всичко живо просто се бе изпарило без да остави никаква следа. Тук-таме светеха лампи. Това беше рядко срещано явление. Влизах в разни апартаменти, магазини, работилници. офиси, банки - всичко бе така като че ли от години не се бе мяркал никой. Погледнах един календар. Бе отбелязана дата с пет години след годината в която си мислех че съм, в която бях излезнал рано тази сутрин, всички календари показваха тази дата. Как мога да изгубя толкова време и къде могат да изчезнат хората? Защо са зарязали всичко?
Разбрах че “този миг” за който си бях мислил преди малко бе настъпил. Чудех се само обаче дали е така само в града или по цялата Земя. Намерих радио, не успях да уловя никаква станция. Пуснах няколко телевизора - нищо. Влезнах в пощата и взех да набирам десетки, стотици телефонни номера на хора и организации от всякакви страни - пак нищо. Не можех да повярвам че съм сам на цялата планета. Може би хората са се изнесли от цивилизацията, може би са намерили дома си сред майката природа?
Но защо?
И как така изведнъж всичките?
Нищо не можех да измисля. Никакъв отговор не идваше в ума ми. “А как ще живея аз?” Вода се намираше тук-таме, но всичката храна беше изгнила. Всички хладилни камери бяха или размразени или повредени, така че всяка трошица беше изгнила. Дори хлебарки и други насекоми не са яли, не са пирували. Все едно, че и те са си заминали с човеците.
- Какво по дяволите става тук? - не издържах и креснах с все сила.
Нищо.
Мъртва тишина.
Почна да ме обзема отчаяние. Разходките из празния град ми доставяха още по-голяма болка за това реших да ги прекратя. Мислех да се изнеса от тук. Просто нямаше какво да правя в мъртъв, празен, призрачен, пълен само със спомени и ръждясал метал, град. Реших да взема някоя кола и да отпраша накъдето ми видят очите. Всичките бяха без бензин.
Беше се изпарил.
Освен това бяха в повече от окаяно състояние. Не бяха издържали промените на времето. Взех да проверявам в гаражите. Там си намерих едно Форд-че, сравнително запазено и с половин резервоар. Намерих 2-3 туби бензин, сложих ги в багажника и видях, че там има и резерна гума с някой друг инструмент за всеки случай.
Идеално.
Отдавна не бях карал кола. Всъщност в съня си съм карал, но това не се брои. Преди него обаче съм бил добър шофьор и видях, че не съм забравил нищичко.
Илезнах от града с пълна скорост. Сега нямаше кой да ми се пречка. Можех да си карам както и където си поискам. Винаги бях мечтал за подобно нещо, но сега като знаех поради какво се е сбъднала мечтата желанието ми се изпаряваше. Не исках сбъднати мечти. Исках просто да не съм единствения човек на тази земя. За жалост обаче беше така. И не само това. Отидох да навестя моята приятелка - сърната. И нея я нямаше. В гората беше мъртво тихо както обикновено, но преди докато навлезна надълбоко в нея се чуваше птичи хор. Сега и той липсваше.
Изглежда, че не само бях последния човек, аз бях и последното живо същество.
Когато си помислих това се сетих за растенията. Нали и те са живи макар и да им липсва движението на живота. До сега не бях забелязал това. Тревата ако я имаше някъде беше суха, мъртва. От дърветата бяха останали само мъртви стъбла и голи клони без едно единствено листенце. Дори боровете, вечно зелените дървета, бяха голи, мъртви като всичко останало.
- Не! Това просто не е възможно! Къде съм аз по дяволите? Защо съм наказан така? Кой или какво е причинило всичко това?
Нищо.
Мъртвило.
Изведнъж ми хрумна нещо. Остава едно единствено място, където живота би трябвало да съществува - океана! Там той се бе зародил. Дали щеше още да го има?
Имаше само един начин да се разбере. Потеглих на часа. Имаше стотина километра докато го достигна. През това време се постарах да не мисля за нищо. Изхвърлих всички мисли, изчистих съзнанието си. Така ми беше далеч по-добре. Дори върховно. Пришпорих колата. Скоростта ме опияняваше. Ето че след половин час взех да го наближавам.
С ужас установих, че я няма познатата морска миризма на водорасли, на йод.
- Може вятъра да духа към морето и за това да не надушвам нищо.
Мразя да храня напразни надежди.
Мразя да храня надежди.
Мразя след това те мен да хранят, а когато се “угоя” да ме заколят и схрускат.
За това тази надежда я смазах в зародиш.
Оказа се, че съм постъпил правилно.
Вятъра съвсем не духаше към морето, а от него, и покрай брега и до колкото можеше да се види навътре не се забелязваше никакъв живот. Нито едно изхвърлено водорасло, нито една мида, нито една винена мушица виеща се покрай ферментиращи останки от морски обитател, нито една заблудена чайка търсеща препитанието си....
Всичко беше мъртво. Дори цвета на пясъка и самото море изглеждаше помръкнал, унил, тъжен, гробен...
- Какво правя аз в този забравен от бога умрял свят? Как съм попаднал тук и по важното - как по дяволите да се измъкна-а-а-а? - крещях аз. Но каква полза от това?
Строполих се на пясъка. Забих лице в земята. Не исках да гледам. Запуших с ръце ушите си. Не исках да слушам. Как бихте се чувствали като единственото живо нещо на цяла планета? Самотно е слаба дума. А шансове за оцеляване нямах. Живота се самоподържа като “яде” сам себе си. Аз не можех да ям пръст, кал, камъни и пясък. Щях да умра от гладна смърт и да престана да смущавам с живота си тишината на този мъртъв свят.
Не исках да си отида бавно, мъчително, болезнено.
Исках просто да легна и да заспя без повече да се пробудя. Някои хора на мое място не биха могли да го сторят без да разберат защо е изчезнал живота, но това за мен вече нямаше значение. Какво ще направя като разбера? Така или иначе бях обречен. Предпочитах да почина спокойно отколкото в безуспешен опит да свърша последното си дело.
Реших да пробвам...

Сигурно сте се запитали вече: как ви разказвам това след като би трябвало да съм мъртъв? По силата на логиката следва да не съм.
Но аз умрях!
Умрях в съня си.
Събудих се.
И пак същото - всичко се бе оказало сън. Оказах се в старата ми къща, в стария свят със старите хора. Положението си беше както преди, но не съвсем. Вече аз бях друг. Човекът от съня не беше загинал, беше се преродил в мен. Аз бях него и той беше аз. Сега вече помних всичко.
Oсъзнах, че този мой сън вместо да ме отдалечи повече от реалността ме е пробудил окончателно.Колко иронично, съня да ме накара да гледам по-реално... Замислих се за някои неща:
колко ли от всичките ми спомени са само сънища?
Къде е границата между съня и реалността?
Кога ли ще спра да сънувам?
От тогава винаги се чудя дали един ден просто
НЯМА ДА СЕ СЪБУДЯ?