Разговори със себе си

тройно озаглавено 15 12 2003 - 00:42

Леко четиво за сън
(хоп)
да убиеш малко време и да се намериш
(хоп)
не винаги най-разумното нещо е да мислиш
( и хоп)

“повечето си имате по едно заглавие, аз пък си имам три!” закачливо казал новия разказ на старите. “да, но затова пък и трите ти са безсмислени!” отвърнали му обтранявайки се те. “Е, и?” засмял се той...

Отново вървях по пътя...
Сивия, тъмен и мрачен път.
Струва ми се романтично - цялата тази сивота...
Тъжно. Опияняващо тъжно.
Понякога просто си вървя и не спирам да потъвам в сивотата. Потъвам ли потъвам и не искам никога да спра.
Искам времето да изчезне и да остана вечно в този момент на тъга.
В повечето време обаче съм замислен. Като съм замислен незабелязвам.
Незабелязвам сивотата. Свикнал съм да е навсякъде.
И сега беше така. Човек бил същество което имало нужда да споделя.
О, да...
Как само се бях задълбал в тази теза. Обичам да философствам и да дълбая теми. Ума ми се чувства работещ и доволен. Той не обича опиянението на тъгата - няма пръст там, изчезва тогава. Засичал съм го как се опитва да ме спре.. Почнеш ли да мислиш обаче за нещо и в повечето случаи губиш същноста. Гравитираш около центъра и никога не го достигаш. Като орбитален електрон. Много суетня за...
Какво същество е човека - и дали има нужда да споделя, защо е нужно да го мисля като просто съм я чувствал тази нужда? Така както съм чувствал и жажда...
Стигаш до момент, в който си се изморил от мислите. Електрона невероятно е загубил безкрайния си запас от енергия и орбитата му намалява. И тогава става нещо... На английски език значението на “фаза” като че ли е по-голямо от това в българския, или може би всичко зависи от интерпретатора, т.е. аз в случая. “Сменяш фазите”... Ти си там и все пак не си. Има картина - няма наблюдател.
Мале, започнал съм да се опиянявам от мислите си. Лошо... “Мале” идва от “майко”, забелязал ли си че възкликваш така при силни емоции?
Тц, тц, тц - мисленето не е толкова лесно за спиране...
Луната се беше изгубила някъде. А аз къде ли бях?
В размишленията си бях изгубил посока. А и накъде бях тръгнал?
Пред мен беше стара омърлушена сива естествено сграда. Три етажа ли бяха това или четири? Неможах да преценя. Крушката на уличната лампа висеше на кабела си и се поклащаше от вятъра. Неона над вратата премигваше неритмично.
Какво ли са се опитали да напишат?
Спрях да гадая, въображението винаги ми играеше номера в такива ситуации и обикновено не виждам това което се предполага да види човек, а нещо “безсмислено”. Някой ако ме чуе какви ги бръщолевя сигурно би възкликнал - “Да ти имам проблема”. Подарявам ви го ако искате?
Вратата не представляваше нищо. Това е най-точното описание, което мога да дам.
Лека музичка се чуваше да идва отвътре.. “Чувствам се лошо..” или беше “лош”?
Влизането вътре определено се почувства. Въздуха... Нещо не ми харесваше във въздуха. И все пак закрачих напред по тъмното коридорче. Все едно бях в нечие мазе - изоставено мазе.
Фоайето беше различно. Като в 60-те. Жалко че не съм художник или режисьор, да ви покажа фоайе от 60-те.
“Глупак - ти не си бил жив тогава!” - мисъл.
“Е да ама глупака е гледал достатъчно филми, за да може да си изгради погрешна представа” - опитвала да се оправдае втората мисъл...
На един диван се целуваха мъж и жена. Вратата от където идваше музиката бе леко отворена. Светлини играеха през процепа. Да, вътре беше по осветлено.
Нормална дискотека.
Само силата на музиката беше доста по-малка, приятно лека. Всички бяха по-възрастни от мен. Тридесетина години може би бе долната граница.
Отидох до бара. Тъкмо зазвуча една песен “Уиски със фъстъци, и от време на време - проблеми”. Обърнах се към бармана:
- Хората обикновено поръчват директно. Е, и аз ще съм директен - не знам какво да си поръчам.
Той ме изгледа леко очуден, прикрито леко очуден - барманите необичат да изглеждат очудени, нали трябва да са виждали всичко - кой си ти че да ги очудиш? Да, и аз се питах кой съм? Винаги стигах до извода, че задавам грешен въпрос.
- Не започвайте да изреждате какво имате, няма да ми е по-лесно, просто не знам какво ми се пие!
Бармана ми подаде някаква чаша.
- Черпя.
Не съм сигурен че разгадах какво беше, но определено ми хареса.
Да знаех, че така лесно се издействала черпня..
Не, не съм първия, който неможе да си измисли поръчката. Нещо друго имаше тук... Този странен въздух...
Позагледах се в сумрака осветяван от диско-светлини и лазери.
Дансинга беше полупразен. Масите и сепаренцата обаче бяха оживени.
Загледах се в лицата...
Започнаха да ми се виждат познати... Стига бе! Не може бъде...
Мястото въобще не беше нормално. Хората не бяха нормалното ми 20-30 обкръжение. Май питието бе по силно отколкото изглеждаше да е...
Една ръка се облегна на рамото ми. “Готин, и аз съм тук но не така сам, както често бил съм някога...”
- Как я караш?
Последва поздравяващото “О-о-о” от моята уста и здрависване на ръце. Бях срещнал стар приятел - на баща ми.
- Как да я карам? Седя и пия нещо незнайно и ако ме питаш къде съм - немога да ти кажа!
- Явно незнайното нещо е силничко а? - смях.
- А не, не е много силно. Аз още на идване не знаех къде съм, ама не ‘щото съм се направил така. Просто се разхождах замислен и неразбрах как съм попаднал тук и къде е това тук?
- Често ли ти се случва? - определоено се долавяха нежелателни смисли в думите ми и човека предполагаше по-неудобната стиуация за реална...
- Стига бе! Ти си мислиш че съм пияница сигурно! Или че съм се омаял с нещо?
- Не, да си пийваш от време на време не значи, че си пияница нали? Хайде Наздраве!
Незнам дали чашите обичат да ги чукат, но аз определено обичам. Да ги чукам имам предвид.
Усмивката му беше от типа - “Да ама Не”. Знаех си че не ми вярва!
Защо хората никога не ми вярват, че пия рядко? “Blame it on the…” air ли чух?
Да, ако сериозно се замисля може би ще открия истината - че не пия рядко? Не - че хората не вярват ня пияни, а аз все тогава им го казвам!
“Както и да е” - любимата реплика на Кърт Кобейн и на брат ми. Не съм много сигурен за първия, нито за втория, но така ми се иска да вярвам...
Питието си каза думата и се озовах на дансинга. Определено имаше мацки тази нощ. Определено танцувах с някои. Определено не бях сам след това на масата в ъгъла. Има ли смисъл да казвам, че определено ми харесваше?
Oпределиха ме като глупак - прекалено много съм бързал. Питиетата правят лоши неща от хората - или хората правят лоши неща с питиетата? Как да не обичаш симетрията и начина, по който кара остроумието ти да блести?
Май се бях заслепил от блясъка си, защото не видях една каменна колона. Надявах се и хораа да не бяха видяли, че умея да падам...
Ка-а-а-акто и да е... Щом сам се усещам, че влача значи наистина не съм добре. Но обикновено тогава вече не ми пука как съм.
Забравих за въздуха. Отбелязвам го, защото сега се сетих, че съм забравил.
Озовах се на някаква тераса. Гледах надолу през парапета и се чудих наистина ли ми се повръща или ми се е догадило от височината? Бях на първия етаж - варианта с височината отпада. Отсрещната сграда беше много близо. Строителство в центъра, къщите са нагъчкани, задушаващи, изяли пространството. Беше тъмносива, мрачна, меланхолична сграда.
Старото ми състояние взе превес. Странно е как понякога две опиянения взаимно се изключват и неутрализират. Едното наделява над другото.
Странно е как можех да живея повече в сънищата си отколкото наяве.
И как живота ми все повече заприличваше на сън...
“Съ-ъ-ън, сън няма-а-а-а да се спи-и-и” винаги съм искал да направя такъв кавър на Диана Експрес...
Гледах сивотата пред мен и не исках да помръдна.
Бях потънал в мига и неисках да свършва.
Щеше ми се да умра, но никой да не разбере и никой да не тъжи, и да остана вечно в този момент.
Съзнанието ми вечно да наблюдава тази картина, заседнало някъде между световете и отказващо да се подчини на какъвто и да е закон...

“Послепис за хората с действащи все още умoве, които ще търсят смисъл”
Ако края е неочакван - кой е очаквал началото?
Ако извадиш парче от мозайката, парче от пъзела, и го гледаш достатъчно дълго самостоятелно, и забравиш, че е било част от нещо по-голямо, ще намериш ли смисъл?
Трябва ли ти смисъл за да се забавляваш?
Знам, това не беше нужно.
Исках просто да - помисля...

- посветено на - Всички хора, на които никога не им е било посвещавано нищо!
странно.. колко лесно, само с едно изречение, можеш да елиминираш такова множество...
чак ми стана мъчно и почнаха да ми липсват...

Срещнали се две тишини...
И се родила...
Трета.