Разговори със себе си

Caleb 28 08 1998 - 22:11

На него не му писваше никога. Той играеше своята игра. За него обаче това не беше само игра, беше начин на живот, война, съдба, отмъщение, присъда... Той беше осъдения, осъден да не намери покой докато не завърши играта. За него тя имаше само един изход - той остава жив, а всички други умират от ръката му. Това за него беше справедливо и напълно изпълнимо. Когато го гледаш отстрани имаш чувството, че може всеки момент да загине, да загуби, да се провали, все едно че се движи на ръба на пропастта. От толкова много рискове, винаги спечелени, той вече не обръщаше внимание на това, че провала го дебне всяка секунда. И може би точно това беше предимството му...
Врага беше многоброен. На всяка крачка намираше все повече отдадени на “каузата” окултисти готови да вземат живота му по всевъзможен начин. Те нямаха милост към никого, не познаваха думата пощада. Всеки, който ги познаваше би предпочел да се самоубие пред това да попадне в ръцете им. Но не и той... Не че не ги познаваше, той беше много по-жесток от тях. Той беше тяхната ходеща гибел. Въпреки професионализма и многобройноста си, те като че ли нямаха шансове срещу него. Мразеха го, търсиха го, но не колкото той тях. Едвам го раняваха когато бяха твърде многобройни, а той ги избиваше постоянно.
Отначалото не беше така....
Беше един от тях. Постепено се издигаше в йерархията им. Стана най-добрия. Привидно му се възхищаваха, но един ден се опитаха да го отстранят от завист към способностите му. Но не им се отдаде. Той беше подготвен за такъв случай. Доста време му се налагаше да крие себе си. Дори малкото, което показа от таланта си ги накара да се опитат да го погубят. Беше запазил цялата истина за себе си, точно за такъв случай. Подцениха го и си платиха за това.
Започнаха да го търсят на малки групички. Когато никога, никой не се завръшаще и намираха само обезобразени трупове с послания от кръв до тях, те взеха да се съмняват. Постепенно увеличаваха ловните групи, но това не даваше резултат. Като че ли всеки път той ставаше точно толкова силен, колкото да се пребори с новодошлия враг. Хората им взеха да намаляват драстично. Дори някой се отказаха при мисълта че може да им се падне “честа” да го гонят. Вече нямаха достатъчно сили да продължат лова му. Колкото и да им беше трудно взеха решение да го оставят на мира поне за сега. Точно това чакаше той. Тогава настъпи неговия час. Тогава вече той беше хищника, а жертвата бяха те.
Нищо не им помагаше срещу него. Използваха какво ли не, всичко най-модерно което имаха: сигнални пистолети, двуцевки, динамити, черна магия - викаха духове от жервтите си и ги насъскваха против него, възкресяваха мъртъвци и ги даряваха с магическа издържливост, но дори и те нямаха шансове срещу гнева му. Целият им свят пропадаше постепенно. Цялата им грижливо издигана власт, цялата им вяра към могъщия им бог, всичко умираше, изгаряше в адските пламъци на омразата му.
Омраза...
Омраза...
Омраза...
- Колко хубаво е това чувство. Ха-ха-ха.- смеха му бе в състояние да сплаши демон от ада - Всички обичат, някой - понякога, аз не. Това не е за мен бебче. Аз свърших с любовта. Те ми я отнеха. Те ще умрат всичките. Ха-ха-ха-ха. Всички до един! МРАЗЯ ВИ ДОЛНИ КУЧЕТА-А-А! - вика му сплаши поредните нищо неподозиращи окултисти. Пушката му запя убийствената си песен. Ритъма й беше бърз и точен. Ужасно прецизен... Опитаха се да се съпротивляват - напразно. Всеки тяхен изстрел отиде нахалост, за разлика от неговите непрестанни попадения. Всеки път той се оказваше поне на един пръст разстояние от отстреляното от тях място. Всичко се плискаше с кръв. След всеки негов изстрел падаше най-малко едно тяло с зеещ отвор в него, стените зад телата запечатваха историята на попадението му с кръвта на жертвата, бавно свличаща се по тях. Виковете им не можеха да заглушат крясъка на оръжието му. Той обичаше тази симфония от адски звуци и понякога и пригласяше или със злокобния си смях или с черния си хумор(изръсваше понякога нещо от сорта:”Няма да изглеждаш толкова красив след като ти одера лицето.” или пък: “Кой иска още, а? Кой е следващият?”). Освен боя и шума от него, той обичаше много малко неща от изпълнения му с убийства живот. Обичаше омразата. Тя беше негова постоянна спътница, тя му даваше сили, защитаваше го, както никой друг не бе в състояние да го направи. Тя бе опиянението, солта на живота му. Обичаше също така и смъртта. Това го различаваше от всички хора, и от неговите врагове.
Никой не обичаше смърта освен него. И никой не обичаше тя освен него. Имаше слухове сред враговете му, че са я виждали да се бие редом с предателя(така го наричаха те). Това естествено са само слухове. Всъщност никой не вижда смърта преди тя да дойде да го вземе от този свят. Никой освен него. Вижда я как отнася жертвите му. Той обожава тази гледка и тя му я доставя с удоволствие. Беше му обещала нещо - докато я обича никога няма да дойде за любимеца си, никога. Може да го ранят смъртоностно, може да унищожат тялото му, но тя не ще отнеме живота, не ще загаси омразата, а ще намери ново тяло, ще излекува раните, ще вдъхне изгарящ от ненавист живот в новата плът. Той имаше най-добрата съюзница на своя страна. Никой обаче не знаеше за тяхната сделка. Враговете имаха частица надежда, че един ден ще го елеминират, че един ден ще го убият по най-жестокия им известен начин, никой от тях не подозираше че нямат абсолютно никакъв, дори отрицателен шанс. Понякога му въртяха номерца, с вярата че все някога ще проряботят...
Бяха отнели любимата му. Не, не я убиха. Той би се радвал дори ако я бяха изтезавали и заклали накрая, но не, те я бяха присъеденили към тях. Това не понесе. Тогава желязното сърце се изпълни с неимоверна омраза - всяка частица любов, която то хранеше към нея ,а тя хич не беше малко, се превърна в омраза. Омраза към всичко живо, тя, те, всички, целия окъпан в кръв и кал свят.
За него невинни нямаше.
Тогава те осъзнаха, че са напвавили втората по големина грешка след това, че го бяха подценили.
Опитаха се да го “омилостивят” като му я пратиха обратно...
Когато я забеляза в далечината, той се стресна за секунда. После веднага се овладя и започна да се приближава с бавни отмерени крачки към любимата си, застанала пред уличен стълб с примигваща лампа. Ноща се огряваше от луна, облаци засланяха частично светлия и диск. Улиците на старото градче бяха тъмни. Рядко нещо беше светеща лампа, като тази под която беше застанала тя. Вятъра звучеше свирепо, развяваше черния му шлифер и го караше да плющи в зловещ ритъм. Постепенно светлината от лампата го освети целия - първо шапката му с периферия, подобна на тези които са носели в “дивия запад”, преведена напред, засланяща лицето му. После се открои целия му тъмен силует. Приличаше повече на самия Сатана отколкото на жив човек. Тя видя дяволитата му усмивка, видя страшното му лице, изгарящите очи. Знаеше, че никой не устояваше на тези очи, никой не живееше дълго след като те са се взряли в него, след като те са открили живот за отнемане, наслада за изпитване... Но се надяваше, щом като преди беше гледала тези очи и сега да издържи.
Истината я удари като гръм - преди той я бе гледал с любов...
С мъртвешки трепет в гласа си едвам произнесе:
- Помниш ли ме, скъпи?
- Ти не си тази която помня. - сърцето и заби лудо, гласът му беше леден, с желязна твърдост, не можеше да погледне очите му заради омразата която излъчваха. - И не ме наричай така. Тази която имаше право да го прави отдавна не съществува. Ти си само нейно продължение, ужасно нейно копие! Те я опорочиха.
Тези думи и подействаха като топовен изстрел право в сърцето - повече от смъртоносно...
- Недей... Една част от мен е същата! А те опорочиха и теб. Виж какво е сторила омразата ти към тях! Не можеш да познаеш любовта си!- при тази дума очите му лумнаха още по ярко. - Замисли се малко... Дай си време... Виж ме добре. АЗ съм жената, която ти обичаше, която теб обичаше и която все още те обича. Надвих ги, надвих омразата! И ти можеш, повярвай - можеш! - при тези думи сърцето и едва на се пръсна, не знаеше как ще реагира той.
За нейна радост изражението му се смекчи. Не можеше да разбере с какво чувство я гледаха неговите очи, но със сигурност не беше старото. Сега тя го заоглежда, както критична майка гледа палаво дете върнало се от немирна игра. Тук-таме по тялото му се виждаха белези, рани, обгарания. Забеляза снаряжението му. Не беше екипиран за голяма битка, но имаше всичко необходимо да се справи с двадесетина най-малко. Тя забеляза пушката , заредена, в лявата ръка. Стреляше еднакво добре и с двете си ръце. Беше станал най-добрия стрелец на запада още на дванадесет.
Няколко минути никой от тях не помръдна. Напрежението в нея растеше. Тя не можеше да предположи със сигурност каква може да е реакцията му, той с нищо не се издаваше. Луната грееше смирено, а вятъра ядно подхвърляше боклуци и прах посред мрачните улици. Нещо в него трепна...
- Може би си права... Заради омразата си към тях погубих любовта си към теб.
В този момент тя осъзна нещо. Това което и каза е истина, може да я обнадежди, но тя не знае каква част от любовта си той е убил. Ако е цялата - за нея няма спасение...
Железния глас пак наруши гробната тишина.
- Какво искаш от мен? Защо дойде тук? За да ме придумваш ли?
- Не, съвсем не. Аз те обичам! Нека да забравим миналото! Нека сме заедно пак. Зарежи тази война, зарежи тази паплач! - ужасно много го искаше.
- Не мога. Не мога да забравя. Не мога да те обичам. Не мога да съм с теб. Не мога да спра да ги избивам.
- Защо? Защо скъпи, какво ти пречи? - нотките в гласа и напомняха на ранена котка търсеща спасение в нечии обятия.
- Казах ти да не ме наричаш така! - гласа му се повиши, интонацията стана заплашителна. - Защо ли? Не можеш да се сетиш сама защо? Аз не съм същия, който познаваш! Убиец - такъв съм аз. Мразя живота
! Ще ме обичаш ли сега такъв? Тя се замисли:”Колко много се бе променил той!” Това стоманено студено същество никак не приличаше на топлия човек който познаваше тя. Никак... И все пак тя разпозна същноста му. Беше си същата.
- Ще те обичам такъв, какъвто си! Не ме интересува друго нещо на света!
Изряжението му започна да се сменя от замислено в гневно и обратно. Тя се чудеше какво да очаква.
- Ще ти призная нещо...
Тя се стресна. Никога не признаваше мисли или чувства току-така. Винаги беше нещо напълно сериозно, понякога извънредно болезнена истина. Той продължи:
- Когато те видях в далечината първата ми мисъл беше да те убия.
Успокои се малко, щом казва това значи си е променил решението.
- Но по пътя размислих, това че ми причини такава болка, такава още не зараснала рана заслужаваше нещо повече от проста смърт!-последните думи бяха казани с ужасяваща интонация, смръзяваща кръвта, стопяваща всяка частица смелост останала в слушащия. - Мислих да ти откъсна челюста, да ти отрежа китките, да ти обезобразя лицето и да те върна там от където си дошла, в тяхните “крепости”, с послание за тях изписано върху красивото ти тяло с ей този приател - той извади мълнеоносно един половин метров, сребърен меч и почти го опря до гърдите и.
Тя погледна острието, беше идеално, непокътнато, след това погледна очите му. Беше готова да се обзаложи, че те щяха да я гледат с неимоверна ненавист и щеше да загуби облога. Забеляза ,че той като че ли за малък миг беше предишния човек който познаваше, като че ли щеше да се разплаче, да покаже болката си, мъката си, стояла скрита под тонове омраза. Този миг и се стори безкрайно голям и безкрайно красив... Той наруши тишината с мекия си глас.
- Знаеш ли колко хора са ме виждали да плача? Николко. Знаеш ли колко пъти съм плакал преж живота си? Николко. Ти ще бъдеш първата... единствената...
Тя видя как една единствена сълзица се отдели от лявото му око. Но тя беше напълно достатъчна... Беше събрала в себе си всичките му чувства, тя беше най-съкровената част от него... Жената стана, целуна го по бузата точно там където беше сълзата и го прегърна. Той беше неудобен за прегръдки човек, с цялото това снаряжение, но тя не забеляза това. За нея нямаше значение. Той стоеше така, изправен, с жена прегърнала го през врата, лявата му ръка още беше отпуснала надолу двуцевката, дясната още стискаше здраво меча, очите му гледаха нея. Той пак прекъсна тишината.
- Отдръпни се.
Тя го послуша.
- Вземи го.
Хвана меча за острието и й подаде дръжката. Тя го дръпна и по този начин остави две кървави следи по дланта му. Той допря ръката си до устните и.
- Пий. Докато не вкусиш от кръвта на някой човек, не трябва никога да твърдиш че го познаваш.
Тя облиза кървавите следи. Раните като че ли се завториха. Хвана меча по същия начин, както го бе направил той преди малко.
- Искам и ти да ме познаваш - каза тя и му се усмихна.
Той бе забравил колко обичаше тази усмивка, колко и се беше любувал, колко много значеше за него едно време...
- Не!
Този отговор я стресна.
- Как така? - отвърна тя.
Той не искаше да отговори на този въпрос. Не искаше тя да разбере какво я очаква.
Мълниеносно той допря двуцевката в тялото й. Изстреля и двата патрона. Така стопроцентово тя умира без да разбере нещо. Тялото и отхвръкна на два-три метра. Безжизнено.
Трябваше да го стори преди малко, преди да се усмихне. Не искаше тя да разбере, че ще загива. Така беше по-добре за нея. Щеше да умре със спомена за него, без да усети болката предвещаваша смърт.
Той отиде до нея. Вдигна я от праха. Прегърна я и заплака...
- Така трябва скъпа. Там си по-добре, там си на сигурно място, далеч от мен, далеч от това, в което съм се превърнал. Така запазих любовта ти. Така не могат вече да те отнемат от мен. Сега вече ти си недосегаема за тях. Сега вече има в какво да вярвам...
Той видя смъртта да се прибилижава към нея.
- Ела! Отведи я в царството си! Искам най-доброто място за нея...
Изражението и беше различно. Той не я беше виждал такава. Винаги до сега беше весела, усмихната че прибира още един отнет от него живот. Сега беше тъжна, доколкото това беше възможно...
- Как можа? Защо го направи?
- Не ме питай! Не на теб ти я отнеха, не заради нея ти си станала чудовище, не тя ти е оставила още незаздравяла рана...
- Добре човеко. Няма да те питам повече. Вие хората сте странни същества. Това важи в още по-голяма степен за теб.
- Знам.
Тя си свърши работата и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Знаеше, че въпреки че му е съюзница той искаше сега да е сам, и тя му даде желаната самота.
Той събра разни хартии и дръва от прашните, пълни с боклуци повявани от вятъра, улици. Поля ги с бензин. Положи тялото и върху тях и я целуна по челото. Извади запалка от джоба си и приближи пламъка й до хартията. Всичко лумна изведнъж. Огънят отнемаше... Взимаше всичко което му предоставят и го променяше по негово усмотрение. Той постепенно се отдръпна от ярките пламъци.
- Сбогом мила моя! Не знам кога ще се видим пак.
Той обърна гръб на пламтящите останки. Лицето му придоби предишната твърдост. Зареди пушката с нови два патрона и прибра меча. Дяволита усмивка изгря отново върху устните му, очите придобиха предната ярост. Наклони шапката си напред, така че периферията и да скрии огнените зеници. Не искаше да вижда нищо сега... Приятно му бе да тича без да вижда кой знае колко от пътя по който е тръгнал. Не избра посока, тръгна без да мисли много, знаеше че винаги ще се натъкне на тях.
Някои хора се мислеха за бог, други за негови пратеници и т.н. Той никога не се беше мислил както всички откачени за нещо различно от това което беше, но обичаше да се шегува. Смееше се дори на най-отвратителните начини, по които убиваше. Само това беше човешкото в него, умението да се смее. И може би само това го държеше още жив?
- Дръжте се мизерници! Дявола идва за душите ВИ! Ха-ха-ха-ха-ха-ааааа! Това не можете да ми отнемете - НИКОГА НЯМА ДА СПРА ДА СЕ СМЕЯ-А-А! Дори над собствената си смърт... Ха-ха-ха-ха-ха, смърт...