Събудих се, като всеки друг ден, като изключим гласа в главата ми.
Послушах го.
Деня, в който се опитах да живея...
Откраднах от просяците и дадох на богатите.
Блъснах цистерна с бензин в пожарната.
Изядох сладоледа на малко момиченце.
Нахраних слаботелесен - преяде и умря.
Полях с вода скарите на пазара.
Деня, в който се опитах да живея...
Пребих някакви младоженци и закачих пръстените им на каиша на улична мастия.
Запалих брадата на попа в църквата, пламъците осветиха грешните лица.
Разбих кристалната топка на врачката, която предвеща деня да е хубав.
Разглобих стенния часовник - да видя какво цъка вътре.
Отсякох най-прекрасното дърво, трупът му беше моя дял за кладата.
Деня, в който се опитах да живея...
Въргалях се в кал и кръв с всички други прасета.
Деня, в който се опитах да живея...
Събудих се, като всеки друг ден, но по-добре да си бях останал в леглото.
Деня, в който се опитах да живея точно като вас.
(вдъхновено от Soundgarden )
[3]
- Ела да видиш какво намерих вчера!
...
Като малък плаках много.
Плаках за какво ли не...
Казваха ми:”Как ще плачеш? Ти си мъж!”
И аз вече бях грешен. Вече подтисках себе си.
Защо ги слушах ли?
А вие защо ги слушате?
Защото децата това правят, за да се научат - инстинкт - следват това, което им показват възрастните, копират, като Xerox машини. Ако не знаеш къде да спреш - един ден се събуждаш превърнал се в нещо, което не познаваш, фотокопие, може и по-лошо - в нещо, което си мразил! Просто губиш себе си - вече не си “индивид”, вече не си уникален, ти си част от тълпата, в която никой няма лице...
Към всичко, което ме е карало да плача, си промених погледа. Сложих си очила - така мъката не достигаше до очите ми, чувствах се “предпазен”,”защитен”, чувствах се “комфортно”. Но постоянно откривах нови и нови неща, нови измерения за сълзите си. Оказа се, че съм затворил врата на огромна част от света.
А мъката ми се събираше в огромния язовир на душата. Капка по капка. Каквото и сито да използвах, за да пресявам реалноста, винаги нещо незабелязано(защото не исках да го забележа) се промъкваше и падаше в контейнера, който не исках да пълня.
Не исках да го пълня, защото знаех че трябва да се изпразва, иначе прелива.
Не исках да го изпразвам защото...
Защото се показвах слаб пред другите койоти.
Показвах слабост, това винаги водеше до страх от нараняване, от болезнена рана причинена от присмех....
Но живота не ме пита какво искам и какво - не! Той следва неуморно своите закони, и щом като нещо се пълни, въпреки усилията ми, то има и вместимост, естествено когато се достигне границата й - всичко се излива навън като потоп - чашата прелива.
Ако имаш малко акъл в главата, ще предпочетеш всеки ден да те вали по малко, от колкото дълго време да не видиш дъжд, но на края да се удавиш в порой...
Е аз го нямах...
Все пак, колкото и да съм се старал, не съм успял да затворя всички врати към душата си, не съм преградил всяка пътечка...
Музиката...
Нея я допусках.
Казвали са ми, че съм с музикален.
Напоследък взех да не се интересувам много, какво говорят за мен(пред или зад мен) - а се осланях на себе си.
Това обаче го бях забелязал и аз.
Имах чувство за ритъм. Усещах го просто.
Ритъма е нещото, което ме завладява.
За музиката то е като движението в живота. Не е ли живота движение?
Пред музиката не слагах прегради, не слагах сито. Или поне така си мислех.
Тя ме разплакваше, без никаква друга видима причина. Без да съм бил тъжен преди това, без да съм бил в подобно настроение, без дори понякога самата мелодия да е тъжна или поне на пръв поглед(слух).
Действаше ми като някакъв вид душевен катализатор.
Понякога само два-три тона отприщваха търпеливо и грижовно създавания от мен бент, спиращ душевната река, и - край! Вече не можех да се спра...
Чудил съм се на себе си - колко ли мъка съм събрал вътре, колко ли скръб и болка щом от няколко звука сълзите бликват толкова силно, толкова горещи и горчиви, че ме заливат, опивам се от тях и забравям за всичко останло, за целия свят и за самия себе си?
Дали ще продължи така?
Да се самонаказвам заради вас, присмеха ви, слабоста, страха от раната и болката, и проблема ми да я крия от вас, от присмеха ви над слабоста ми, страха ми от раната и болката...
Или ще разкъсам омагьосания кръг, ще бъда себе си, ще плача, когато мъката, която виждат очите ми докосне сърцето на душата и ще слушам нейната тъжна песен?
Вероятно няма да разберете.
Вероятно тези редове няма да стигнат въобще до вас. Или ако дори ги прочетете - ще сте си сложили моите очила, ще пресявате с моето сито и в крайна сметка пак няма да достигнат душата ви.
Вероятно това е още едно доказателство за чувствителноста ми, което ще скрия от вас.
Питал съм се - дали не са всички като мен? Раними и чувствителни? И дали не допускат всички моята грешка - да се крият? Дали може мнозинството да греши толкова ужасно, и само едно единствено нещо да ни спира да си го признаем - не не може толкова много хора да грешат нали? Отказваш да бъдеш себе си - защото никой не е...
В същото време хората обичат да нараняват чувствителноста - това ги кара да се мислят за силни, това ги кара да забравят, че те самите имат същия проблем, но ги е страх да си го признаят пред самите тях - е няма как да го решат щом отказват дори да го видят...
Точно заради това споделям с белия лист, а не с човек...
Дали не съм правил опити?
Не ме съдете за това, че упоритоста ми се пречупи от поредната среща със стената!
Вече предпочитам да говоря на стената, но да знам че е така, отколкото само да си мисля, че говоря с хора, а всъщност пак да й говоря на нея!
Знам какво си мислите, да, “тоя е луд”!
“Луд е този”, който не разбирате - да?
“Луд е този”, от чийто размисли се страхувате!
“Луд е този”, индивид, който сам се е отцепил от тълпата, нали?
Е тогава луд ме наричайте, а аз ще се гордея!
...
- Много яко! Кой ли го е писал?
- Не знам, ама наряда минава много бързо докато го прочетеш. Пък и определено има смисъл, мда. Като се замисля казармата въобще не е място, където да си показваш слабостите. Първо, че никой не се нуждае от такъв войник, второ, че - знаеш кво ше те направят другите войници...
- Да бе, всеки път, като съм наряд, ще седя е-е-ей тука и ще си го чета тва на стената. Пък кой знае? Някой ден мога и аз да се възгордея ако ми кажат луд! Хе-хе-хе!
- Абе майтап си правиш ти, ама и представа си нямаш каква истина каза в шегата си - току що!
[4]
“Кой е там?”
Необятност... Безкрайност...
Той стоеше сам, на ръба на действителноста, загледан в дупката: безмерна, непозната, загадъчна, интересна, страшна пропаст. Винаги го е влечало към непознатото, интереса му винаги е бил в това, да октрива незнайни никому места и неща. Този път обаче беше различно, изпитваше по-голям страх от преди. Винаги е знаел с какво се захваща, че има смъртоносни рискове, но е имал поне малка частица информация за това търси или изследва. Сега стоеше на ръба и единственото, което знаеше е че има нещо пред него, нещо което не бе виждал никога, нещо твърде невероятно красиво, за да е истинско. То представляваше нещо като въртоп от цветове, размиващи се постоянно в най-причудливи нюанси, без дори за миг са оформят някаква фигура, без са можеш да ги асоциираш с нещо друго. Те бяха себе си и нищо повече не можеше да се види в тях. Ума му безнадеждно търсеше нещо познато, някакъв безкрайно малък помен за нещо видяно и преди, но (все)не успяваше да го открие. Това като че ли беше нов вид вселена - друг свят, неразбираем и далечен. Неизвестността винаги го е плашила малко или много, но тази тук беше над предела на възприятията му. Въпреки страха си, че всеки момент може да му се случи какво ли не(поради естествения си писимизъм под “какво ли не” той разбираше нещо лошо), той се зачуди дали може да скочи и да се потопи в чудото, запълнило кръгозора му.
” В най-лошия случай мога да падам безкрайно и да умра от глад, жажда или задух.” Той се улови, че се опитва да предугади неизвестното и се досети, че това съвсем не беше най-лошото, което можеше да му се случи. Тогава, подсилен от въображението му, страха взе превес. Не можеше да си помръдне крака, нито което и да е мускулче. Стоеше като камък. Каменна статуя загледана в бездната. Не занеше колко продължи това, ума му бе блокиран, паметта му бе изключила, възможно беше да е стоял така с дни, но не усещаше нито стомаха си празен, нито гърлото пресъхнало, нито нужда от сън. Не знаше дали страха и жаждата за изследване бяха притъпили сетивата му, но той наистина не чувстваше нищо друго освен тези двете чувства. Чудеше се сам, кое ли щеше да победи в крайна сметка?
Докато съзерцаваше необятноста, цветните вихрушки, му се стори че тази бездна също го наблюдава. Наблюдава го и се чуди кой и какво е той?
“Нямам време за празни размишления, трябва да решавам”-помисли си той. От тази му мисъл, като че ли нещо се раздвижи, смяната на цветовете стана като че ли малко по-бърза, по-нетърпелива.
“Какво наистина искам аз? Ако оставя страха, че ще загина, да ми диктува решенияра, ще си замина от тук и повече никога няма да се върна. Ще изтърва най-неизвестното нещо в моя търсещ непознатото живот, ще изтърва шанса си. Ще загубя спокойствието си, винаги ще си мисля че съм можел да открия нещо, а не съм успял да се престаша тогава, когато е било най-необходимо. Не, аз няма да оставя страха да провали целия ми живот. Скачам!”
Като че ли тя го чу и взе бурно да се променя, цветовете и преминаваха през цялата гама, допълваха се и се контрастираха. Нямаше нещо подобно в неговия свят, за да може да го опише. Това като че ли беше врата към друго измерение. Може би по-добър свят криеше то, а може би не?
...
Момчето видя, как една малка мравчица скочи в кофата му с мазна вода. Слоя масло върху водата и предаваше причудливи цветове и форми. Те се открояваха доста добре на обедното слънце. “Глупачка”- помисли си то.”Така ще се удави. Да прави каквото ще! Нямам време да си играя, чака ме важна работа.”
...
Той падаше дълго. Стори му се цяла вечност. Чудеше се, дали някога ще стигне до нея? Най-накрая се потопи в нещо лепкаво. Едвам си мърдаше крайниците с неистово усилие на волята. Взе бавно да потъва...
“Поне ще загина по най-красивия начин известен някому.” - помисли си той и се наслаждаваше на последните си секунди живот, надарени с тази неуписуемо непозната красота...
стреляй
10 03 2002 - 12:55
Стреляй, стреляй, стреляй – зареди.
Бягай. Скачай. Ляво – дясно. Огледай се – там.
Стреляй, стреляй – зареди.
Втори долу.
Напред. Бързо темпо. Залегни. Изчакай го тоя да свърши.
Да живее адреналина.
Изправи се. Скачай. Напред.
Стреляй, стреляй – зареди.
Трети долу.
Огледай се добре. Бързо напред – на зиг-заг. Върти глава постоянно. Оглеждай всичко с мерника.
Стрелят.
Ах този беше близко. Не спирай. Смело напред. Впускай се през глава.
Стреляй, стреляй – зареди.
Четвърти.
Мърда. В главата – стига се е мъчил. Давай. Бягай. Скачай. Наляво – надясно. Напред. Залегни.
А, това не беше ли шефа?
Стреляй, стреляй – зареди…
[1]
туп-туп
7 11 2000 - 03:00
Туп-туп, туп-туп.
Какво е това?
Туп-туп, туп-туп.
Какъв е този звук?
Туп-туп, туп-туп.
Като че ли ми напомня на нещо...
Туп-туп, туп-туп.
Да! Сетих се! Напомня ми сърцебиене.
Туп-туп, туп-туп.
Но от къде идва?
Туп-туп, туп-туп.
Защо го чувам толкова ясно?
Туп-туп, туп-туп.
Не може да бъде!
Туп-туп, туп-туп.
Не може да съм толкова разсеян...
Туп-туп, туп-туп.
Та това е моето сърце! Опитва се да ми каже нещо, но какво?
Туп-туп, туп-туп.
Може би иска да ме подсети, че съществувам? То е единствената част в мен която все още се бори. Бори се за живота ми, хаби силити си заради мен, отдава се докрай на блогородната си кауза - да ме накара да съм щастлив, радостен от това че още ме има. Харесва ми... Обожавам го, обожавам звука му, ако трябва само заради него ще живея но ще го правя!
Туп-туп, туп-туп.
Но какво е това? Като че ли заглъхва...
Туп-туп, туп-туп.
То не е вечно. Защо?
Туп-туп, туп-туп.
Нима и ти вече ме напускаш?
Туп-туп, туп-туп.
Не ме изоставай, само не ти! Без теб не мога! Наистина не мога!-спомни си колко пъти през живота си беше казвал това, колко пъти въпреки всичките му молби са го напускали и как винаги е откривал, че може и без поредното отказало се от него нещо.
Туп-туп, туп-туп.
Той се замисли... “А какво ако мога и без сърцето си?”-тази натрапчива мисъл не му излизаше от ума.
Туп-туп, туп-туп.
Това беше последния звук който чу...
[1]
