Разговори със себе си

мания 21 05 1999 - 11:13

Ясна вечер. Ярки звезди. Голяма, тъжна луна, надничаща през всеки прозорец. Тъмна, тиха стая. Шум на коли, минаващи забързани по прашния асфалт. Фаровете им караха сенките да бягат, да се уголемяват и смаляват, изчезвайки без трайна следа, освен тази в съзнанието на гледащия. То в случая беше напрегнато, тревожно, нетърпеливо.
- Уф, дойде време, дойде време - мамка му. Най-сетне... не... какво най-сетне бе? Ти чуваш ли се к’ви ги дрънкаш? Гадна работа е т’ва, т’ва да се друсаш, и то по този начин... По дяволите... А едно време не беше... Сега няма отърване, няма път назад...
Треперещи ръце забиха, не чак толкова непохватно колкото се очакваше, игла на спринцовка, пълна с мътна течност, в перфорирана, измъчена, стара вена.
Тунел...
Кърваво червен тунел, рязко изчезнала червена светлина.
Мрак...
Вибрации...
Усещане за движение. Движение в тунела, криволичещ наляво-надясно,
нагоре-надолу.
Течение...
Всмукваща сила...
Шум...
Тъп ритмичен шум.
Два такта, повтарящи се монотонно, тъжно монотонно, призоваващи...
Разширение в тунела.
Туп.
Зала...
Туп.
Вход на друг тунел.
Стеснение в тунела.
Течение...
Отблъскваща сила...
Заглъхване на шума.
Събуждане...
- Решетки?
Малка стая.
- Къде съм?
Мръсни, каменни, настъргани, стени. Оскъдна светлина идваща от високото прозорче. Сянка от решетки пада точно на пода. Врата липсва.
- Изход няма?
Далечен глас, заглъхнал, слаб, подигравателен:
- Няма, няма, няма... Няма и да има!
- Господи-и-и! Къде съм попаднал? Кой съм Аз? Защо съм тук? Защо съм наказан? Искам поне да знам причината!
- Искаш, искаш, искаш... - слабо ехо, постепенно заглъхващо съвсем.
- Да-а-а! Искам! - крясък от пресъхнала уста.
Отговор не идва.
- Е? - отсечен звук.
Тишина.
Натрапчива мисъл в неспокойно съзнание:”Затова си тук!”. Странно усещане, че разговаряш със себе си, по-точно расмисляваш с друго аз в теб. “За кое?” - “За да си тук.” - “Що за глупост - тук съм, за да съм тук!” - ” За да страдаш!”, ужасното прозрение намери своето върхово място сред другите чувсвтва - “Сам си го избра!”
- Не-е-е! Как е възможно?
“И смяташ, че като крещиш нещо се променя?”
- Дяволите да те вземат!
“Мен? Аз друг дявол не познавам, а ти?”
Мощен писък проряза кристалната тишина на килията. Ехиден смях го последва, тих, коварен, зъл. Взривено от страшно вярни мисли и истински чувства съзнание. Шок. Опънати нерви, късащи се от напрежение и енергия. Разкъсваща, разрязваща, всепроникваща, нахална болка от дълбините на душата...
-Не-е-е-е-е-е-е-е! Свобода, Господи-и-и! - нечут от никой, пронизващо висок крясък, натоварен с огромна енергия.
Здраво забитите в студения камък желязни пръчки - решетки, се разтрепереха.
Внезапен бунт и... Тишина.
Мрак.
Тяло, свлечено на мръсен под. Страх. Импулс. Гняв. Внезапен прилив на чиста енергия. Тялото се изправи мълниеносно. Мускулите чакаха команда. Не им се наложи да го правят дълго.
Поглед през замижени очи, едвам крепящи се клепачи. Гледка: отпуснати ръце, внезапно изпънали се, юмруци свити, дясна ръка бързо заела позиция за нанасяне на юмручен удар. Импулс. Огромен. Гняв. Неистов. Светкавично движение на ръката, със свит юмрук пред нея, като таран, опитваща се да разбие стената, но вместо това, като на забавен кадър се вижда как от сила, от огромната енергия превърната в движение, се разбива друго - юмрукът.
Кървава експлозия. Кръв хвръчаща във всички посоки, парченца плът и раздробена кост, хрущяли. Взрив -слепота, кръв замъгляваща страшната гледка. Уплашени, невиждащи очи. Объркан взор. Рев, ужасен вик на неподозирана болка от твърде реална за да е действителна рана, зейнала на върха на тарана, зареден с целия гняв извличан от тъмните дълбини на ранено същество. Болка. Омраза. Втори импулс. Втора ръка, втори юмрук, втора готовност. Другия крайник отпуснат в чести конвулсии с бликаща от него ручей от кръв, пръскащ прашните стени, хабящ живот, пишещ “скоро идва смърт”. Втория таран - по нетарпелив от първия, знаещ резултата, знаещ шанса, пренебрегващ болката, ценящ борбата, опита. Команда от изтормозени нерви. Скороста на движение, хабяща потенциала, преобразуваща го в действителност. Таранът лети към целта си, съзнаващ че успех не може де има, че ще се разбие в непоклатимата пасивност, каменна стена, проста, тъпа, несъкрушима. Той може да затрие себе си, но не и гнева си, не и надеждата си за успех, не и едничкото грешно чувство на превъзходство над привидно безличната, спокойна, безразлична, забрана от камък. Мълниеносно действие. Стара болка, разпръскваща живот по пода... Сянка на съмнение в съзнанието. Стоп. На милиметри от стената, втория юмрук таран бе спрял самоубийствения си експеримент. Мисъл. “Предпочитам те жив, потенциално готов за действие, отколкото мъртъв, носещ неспираща болка...” Спомен. Боли.
Стената. Мястото където втория юмрук бе спрял. Пукнатина. Малка. Разширяваща се. Очудване. Отдръпване. Дупка. Оголемяваща се. Камък пръскащ се с рев. Падащ зид. Хоросан във въздуха. Прах отразяващ идеално оскъдната светлина, процедила се през решетките на прозорчето, гледащо тъжната сива луна. Разрухата не спира. Обхваща и другите стени, и пода. Зад падащия затвор няма нищо. Мрак. Само стената с прозорчето стои непоклатима. Скриваща ревниво нежната лунна светлина. Пода пропада. Вик. Крясък. Кръв.
Тяло повлечено надолу сред камъни и пясък. Падане. Свободно движение, частица свобода, кървав фонтан оставящ тъмна диря следваща своя причинител.
“Аз съм си избрал да страдам”
Безсъзнание...
Шум на коли. Свистене на гуми по асфалт. Страх. Гняв. Гърмящ импулс. Звук от потеглящ двигател. Зейнал прозорец, полъх на спокоен ветрец. Събуждане.
- А сиктир бе... Да можех да се спра...
Десен юмрук, отпускащ се, изхвърлящ празна спринцовка в препълнено от такива грозно кошче за боклук.

Caleb 28 08 1998 - 22:11

На него не му писваше никога. Той играеше своята игра. За него обаче това не беше само игра, беше начин на живот, война, съдба, отмъщение, присъда... Той беше осъдения, осъден да не намери покой докато не завърши играта. За него тя имаше само един изход - той остава жив, а всички други умират от ръката му. Това за него беше справедливо и напълно изпълнимо. Когато го гледаш отстрани имаш чувството, че може всеки момент да загине, да загуби, да се провали, все едно че се движи на ръба на пропастта. От толкова много рискове, винаги спечелени, той вече не обръщаше внимание на това, че провала го дебне всяка секунда. И може би точно това беше предимството му...
Врага беше многоброен. На всяка крачка намираше все повече отдадени на “каузата” окултисти готови да вземат живота му по всевъзможен начин. Те нямаха милост към никого, не познаваха думата пощада. Всеки, който ги познаваше би предпочел да се самоубие пред това да попадне в ръцете им. Но не и той... Не че не ги познаваше, той беше много по-жесток от тях. Той беше тяхната ходеща гибел. Въпреки професионализма и многобройноста си, те като че ли нямаха шансове срещу него. Мразеха го, търсиха го, но не колкото той тях. Едвам го раняваха когато бяха твърде многобройни, а той ги избиваше постоянно.
Отначалото не беше така....
Беше един от тях. Постепено се издигаше в йерархията им. Стана най-добрия. Привидно му се възхищаваха, но един ден се опитаха да го отстранят от завист към способностите му. Но не им се отдаде. Той беше подготвен за такъв случай. Доста време му се налагаше да крие себе си. Дори малкото, което показа от таланта си ги накара да се опитат да го погубят. Беше запазил цялата истина за себе си, точно за такъв случай. Подцениха го и си платиха за това.
Започнаха да го търсят на малки групички. Когато никога, никой не се завръшаще и намираха само обезобразени трупове с послания от кръв до тях, те взеха да се съмняват. Постепенно увеличаваха ловните групи, но това не даваше резултат. Като че ли всеки път той ставаше точно толкова силен, колкото да се пребори с новодошлия враг. Хората им взеха да намаляват драстично. Дори някой се отказаха при мисълта че може да им се падне “честа” да го гонят. Вече нямаха достатъчно сили да продължат лова му. Колкото и да им беше трудно взеха решение да го оставят на мира поне за сега. Точно това чакаше той. Тогава настъпи неговия час. Тогава вече той беше хищника, а жертвата бяха те.
Нищо не им помагаше срещу него. Използваха какво ли не, всичко най-модерно което имаха: сигнални пистолети, двуцевки, динамити, черна магия - викаха духове от жервтите си и ги насъскваха против него, възкресяваха мъртъвци и ги даряваха с магическа издържливост, но дори и те нямаха шансове срещу гнева му. Целият им свят пропадаше постепенно. Цялата им грижливо издигана власт, цялата им вяра към могъщия им бог, всичко умираше, изгаряше в адските пламъци на омразата му.
Омраза...
Омраза...
Омраза...
- Колко хубаво е това чувство. Ха-ха-ха.- смеха му бе в състояние да сплаши демон от ада - Всички обичат, някой - понякога, аз не. Това не е за мен бебче. Аз свърших с любовта. Те ми я отнеха. Те ще умрат всичките. Ха-ха-ха-ха. Всички до един! МРАЗЯ ВИ ДОЛНИ КУЧЕТА-А-А! - вика му сплаши поредните нищо неподозиращи окултисти. Пушката му запя убийствената си песен. Ритъма й беше бърз и точен. Ужасно прецизен... Опитаха се да се съпротивляват - напразно. Всеки тяхен изстрел отиде нахалост, за разлика от неговите непрестанни попадения. Всеки път той се оказваше поне на един пръст разстояние от отстреляното от тях място. Всичко се плискаше с кръв. След всеки негов изстрел падаше най-малко едно тяло с зеещ отвор в него, стените зад телата запечатваха историята на попадението му с кръвта на жертвата, бавно свличаща се по тях. Виковете им не можеха да заглушат крясъка на оръжието му. Той обичаше тази симфония от адски звуци и понякога и пригласяше или със злокобния си смях или с черния си хумор(изръсваше понякога нещо от сорта:”Няма да изглеждаш толкова красив след като ти одера лицето.” или пък: “Кой иска още, а? Кой е следващият?”). Освен боя и шума от него, той обичаше много малко неща от изпълнения му с убийства живот. Обичаше омразата. Тя беше негова постоянна спътница, тя му даваше сили, защитаваше го, както никой друг не бе в състояние да го направи. Тя бе опиянението, солта на живота му. Обичаше също така и смъртта. Това го различаваше от всички хора, и от неговите врагове.
Никой не обичаше смърта освен него. И никой не обичаше тя освен него. Имаше слухове сред враговете му, че са я виждали да се бие редом с предателя(така го наричаха те). Това естествено са само слухове. Всъщност никой не вижда смърта преди тя да дойде да го вземе от този свят. Никой освен него. Вижда я как отнася жертвите му. Той обожава тази гледка и тя му я доставя с удоволствие. Беше му обещала нещо - докато я обича никога няма да дойде за любимеца си, никога. Може да го ранят смъртоностно, може да унищожат тялото му, но тя не ще отнеме живота, не ще загаси омразата, а ще намери ново тяло, ще излекува раните, ще вдъхне изгарящ от ненавист живот в новата плът. Той имаше най-добрата съюзница на своя страна. Никой обаче не знаеше за тяхната сделка. Враговете имаха частица надежда, че един ден ще го елеминират, че един ден ще го убият по най-жестокия им известен начин, никой от тях не подозираше че нямат абсолютно никакъв, дори отрицателен шанс. Понякога му въртяха номерца, с вярата че все някога ще проряботят...
Бяха отнели любимата му. Не, не я убиха. Той би се радвал дори ако я бяха изтезавали и заклали накрая, но не, те я бяха присъеденили към тях. Това не понесе. Тогава желязното сърце се изпълни с неимоверна омраза - всяка частица любов, която то хранеше към нея ,а тя хич не беше малко, се превърна в омраза. Омраза към всичко живо, тя, те, всички, целия окъпан в кръв и кал свят.
За него невинни нямаше.
Тогава те осъзнаха, че са напвавили втората по големина грешка след това, че го бяха подценили.
Опитаха се да го “омилостивят” като му я пратиха обратно...
Когато я забеляза в далечината, той се стресна за секунда. После веднага се овладя и започна да се приближава с бавни отмерени крачки към любимата си, застанала пред уличен стълб с примигваща лампа. Ноща се огряваше от луна, облаци засланяха частично светлия и диск. Улиците на старото градче бяха тъмни. Рядко нещо беше светеща лампа, като тази под която беше застанала тя. Вятъра звучеше свирепо, развяваше черния му шлифер и го караше да плющи в зловещ ритъм. Постепенно светлината от лампата го освети целия - първо шапката му с периферия, подобна на тези които са носели в “дивия запад”, преведена напред, засланяща лицето му. После се открои целия му тъмен силует. Приличаше повече на самия Сатана отколкото на жив човек. Тя видя дяволитата му усмивка, видя страшното му лице, изгарящите очи. Знаеше, че никой не устояваше на тези очи, никой не живееше дълго след като те са се взряли в него, след като те са открили живот за отнемане, наслада за изпитване... Но се надяваше, щом като преди беше гледала тези очи и сега да издържи.
Истината я удари като гръм - преди той я бе гледал с любов...
С мъртвешки трепет в гласа си едвам произнесе:
- Помниш ли ме, скъпи?
- Ти не си тази която помня. - сърцето и заби лудо, гласът му беше леден, с желязна твърдост, не можеше да погледне очите му заради омразата която излъчваха. - И не ме наричай така. Тази която имаше право да го прави отдавна не съществува. Ти си само нейно продължение, ужасно нейно копие! Те я опорочиха.
Тези думи и подействаха като топовен изстрел право в сърцето - повече от смъртоносно...
- Недей... Една част от мен е същата! А те опорочиха и теб. Виж какво е сторила омразата ти към тях! Не можеш да познаеш любовта си!- при тази дума очите му лумнаха още по ярко. - Замисли се малко... Дай си време... Виж ме добре. АЗ съм жената, която ти обичаше, която теб обичаше и която все още те обича. Надвих ги, надвих омразата! И ти можеш, повярвай - можеш! - при тези думи сърцето и едва на се пръсна, не знаеше как ще реагира той.
За нейна радост изражението му се смекчи. Не можеше да разбере с какво чувство я гледаха неговите очи, но със сигурност не беше старото. Сега тя го заоглежда, както критична майка гледа палаво дете върнало се от немирна игра. Тук-таме по тялото му се виждаха белези, рани, обгарания. Забеляза снаряжението му. Не беше екипиран за голяма битка, но имаше всичко необходимо да се справи с двадесетина най-малко. Тя забеляза пушката , заредена, в лявата ръка. Стреляше еднакво добре и с двете си ръце. Беше станал най-добрия стрелец на запада още на дванадесет.
Няколко минути никой от тях не помръдна. Напрежението в нея растеше. Тя не можеше да предположи със сигурност каква може да е реакцията му, той с нищо не се издаваше. Луната грееше смирено, а вятъра ядно подхвърляше боклуци и прах посред мрачните улици. Нещо в него трепна...
- Може би си права... Заради омразата си към тях погубих любовта си към теб.
В този момент тя осъзна нещо. Това което и каза е истина, може да я обнадежди, но тя не знае каква част от любовта си той е убил. Ако е цялата - за нея няма спасение...
Железния глас пак наруши гробната тишина.
- Какво искаш от мен? Защо дойде тук? За да ме придумваш ли?
- Не, съвсем не. Аз те обичам! Нека да забравим миналото! Нека сме заедно пак. Зарежи тази война, зарежи тази паплач! - ужасно много го искаше.
- Не мога. Не мога да забравя. Не мога да те обичам. Не мога да съм с теб. Не мога да спра да ги избивам.
- Защо? Защо скъпи, какво ти пречи? - нотките в гласа и напомняха на ранена котка търсеща спасение в нечии обятия.
- Казах ти да не ме наричаш така! - гласа му се повиши, интонацията стана заплашителна. - Защо ли? Не можеш да се сетиш сама защо? Аз не съм същия, който познаваш! Убиец - такъв съм аз. Мразя живота
! Ще ме обичаш ли сега такъв? Тя се замисли:”Колко много се бе променил той!” Това стоманено студено същество никак не приличаше на топлия човек който познаваше тя. Никак... И все пак тя разпозна същноста му. Беше си същата.
- Ще те обичам такъв, какъвто си! Не ме интересува друго нещо на света!
Изряжението му започна да се сменя от замислено в гневно и обратно. Тя се чудеше какво да очаква.
- Ще ти призная нещо...
Тя се стресна. Никога не признаваше мисли или чувства току-така. Винаги беше нещо напълно сериозно, понякога извънредно болезнена истина. Той продължи:
- Когато те видях в далечината първата ми мисъл беше да те убия.
Успокои се малко, щом казва това значи си е променил решението.
- Но по пътя размислих, това че ми причини такава болка, такава още не зараснала рана заслужаваше нещо повече от проста смърт!-последните думи бяха казани с ужасяваща интонация, смръзяваща кръвта, стопяваща всяка частица смелост останала в слушащия. - Мислих да ти откъсна челюста, да ти отрежа китките, да ти обезобразя лицето и да те върна там от където си дошла, в тяхните “крепости”, с послание за тях изписано върху красивото ти тяло с ей този приател - той извади мълнеоносно един половин метров, сребърен меч и почти го опря до гърдите и.
Тя погледна острието, беше идеално, непокътнато, след това погледна очите му. Беше готова да се обзаложи, че те щяха да я гледат с неимоверна ненавист и щеше да загуби облога. Забеляза ,че той като че ли за малък миг беше предишния човек който познаваше, като че ли щеше да се разплаче, да покаже болката си, мъката си, стояла скрита под тонове омраза. Този миг и се стори безкрайно голям и безкрайно красив... Той наруши тишината с мекия си глас.
- Знаеш ли колко хора са ме виждали да плача? Николко. Знаеш ли колко пъти съм плакал преж живота си? Николко. Ти ще бъдеш първата... единствената...
Тя видя как една единствена сълзица се отдели от лявото му око. Но тя беше напълно достатъчна... Беше събрала в себе си всичките му чувства, тя беше най-съкровената част от него... Жената стана, целуна го по бузата точно там където беше сълзата и го прегърна. Той беше неудобен за прегръдки човек, с цялото това снаряжение, но тя не забеляза това. За нея нямаше значение. Той стоеше така, изправен, с жена прегърнала го през врата, лявата му ръка още беше отпуснала надолу двуцевката, дясната още стискаше здраво меча, очите му гледаха нея. Той пак прекъсна тишината.
- Отдръпни се.
Тя го послуша.
- Вземи го.
Хвана меча за острието и й подаде дръжката. Тя го дръпна и по този начин остави две кървави следи по дланта му. Той допря ръката си до устните и.
- Пий. Докато не вкусиш от кръвта на някой човек, не трябва никога да твърдиш че го познаваш.
Тя облиза кървавите следи. Раните като че ли се завториха. Хвана меча по същия начин, както го бе направил той преди малко.
- Искам и ти да ме познаваш - каза тя и му се усмихна.
Той бе забравил колко обичаше тази усмивка, колко и се беше любувал, колко много значеше за него едно време...
- Не!
Този отговор я стресна.
- Как така? - отвърна тя.
Той не искаше да отговори на този въпрос. Не искаше тя да разбере какво я очаква.
Мълниеносно той допря двуцевката в тялото й. Изстреля и двата патрона. Така стопроцентово тя умира без да разбере нещо. Тялото и отхвръкна на два-три метра. Безжизнено.
Трябваше да го стори преди малко, преди да се усмихне. Не искаше тя да разбере, че ще загива. Така беше по-добре за нея. Щеше да умре със спомена за него, без да усети болката предвещаваша смърт.
Той отиде до нея. Вдигна я от праха. Прегърна я и заплака...
- Така трябва скъпа. Там си по-добре, там си на сигурно място, далеч от мен, далеч от това, в което съм се превърнал. Така запазих любовта ти. Така не могат вече да те отнемат от мен. Сега вече ти си недосегаема за тях. Сега вече има в какво да вярвам...
Той видя смъртта да се прибилижава към нея.
- Ела! Отведи я в царството си! Искам най-доброто място за нея...
Изражението и беше различно. Той не я беше виждал такава. Винаги до сега беше весела, усмихната че прибира още един отнет от него живот. Сега беше тъжна, доколкото това беше възможно...
- Как можа? Защо го направи?
- Не ме питай! Не на теб ти я отнеха, не заради нея ти си станала чудовище, не тя ти е оставила още незаздравяла рана...
- Добре човеко. Няма да те питам повече. Вие хората сте странни същества. Това важи в още по-голяма степен за теб.
- Знам.
Тя си свърши работата и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Знаеше, че въпреки че му е съюзница той искаше сега да е сам, и тя му даде желаната самота.
Той събра разни хартии и дръва от прашните, пълни с боклуци повявани от вятъра, улици. Поля ги с бензин. Положи тялото и върху тях и я целуна по челото. Извади запалка от джоба си и приближи пламъка й до хартията. Всичко лумна изведнъж. Огънят отнемаше... Взимаше всичко което му предоставят и го променяше по негово усмотрение. Той постепенно се отдръпна от ярките пламъци.
- Сбогом мила моя! Не знам кога ще се видим пак.
Той обърна гръб на пламтящите останки. Лицето му придоби предишната твърдост. Зареди пушката с нови два патрона и прибра меча. Дяволита усмивка изгря отново върху устните му, очите придобиха предната ярост. Наклони шапката си напред, така че периферията и да скрии огнените зеници. Не искаше да вижда нищо сега... Приятно му бе да тича без да вижда кой знае колко от пътя по който е тръгнал. Не избра посока, тръгна без да мисли много, знаеше че винаги ще се натъкне на тях.
Някои хора се мислеха за бог, други за негови пратеници и т.н. Той никога не се беше мислил както всички откачени за нещо различно от това което беше, но обичаше да се шегува. Смееше се дори на най-отвратителните начини, по които убиваше. Само това беше човешкото в него, умението да се смее. И може би само това го държеше още жив?
- Дръжте се мизерници! Дявола идва за душите ВИ! Ха-ха-ха-ха-ха-ааааа! Това не можете да ми отнемете - НИКОГА НЯМА ДА СПРА ДА СЕ СМЕЯ-А-А! Дори над собствената си смърт... Ха-ха-ха-ха-ха, смърт...

Нов Свят 20 08 1998 - 19:23

Събудих се и осъзнах, че всичко е било сън...
Целия ми живот.
Всичките преживявания, спомени, случки, емоции и прекрасни мигове се оказаха измамни, фалшиви.
Всичките ми мисли и знания са били за несъществуващ, измислен от въображението ми, свят.
Мъчно ми е...
Толкова хубаво беше в съня...
Какво щастие съм изпитвал...
А сега?
Сега всичко е спомен. Ужасно нереален, нараняващ миг от неизживян живот.
Къде съм аз сега тогава?
Толкова ли дълго съм спал, че съм забравил всичко останало?
Пред мен е една напълно непозната вселена.
Сега съм като новородено, с тази разлика, че имам спомени за предишния си живот-сън.
Добре.
Ще продължа да живея, да се боря.
Живота си е живот, трябва да приемам игрите му, колкото и да са неудобни.
Предостави ми се възможност да опозная новия свят. Това се оказа неимоверно интересна задача. Всъщност света не се оказа много по-различен от съня ми. И като се замислиш - това е логично. Сънувал съм моя си свят само, че малко по-опростен.
Оказа се, че съм живял тридесетина години. Натрупал съм множество приятели. Това е малко странно... Хората, които познавах в съня, са и тук, но само по външен вид си приличат със старите. Отначало си мислех, че е много интересно и забавно да се преструвам на стария, този който те са познавали(защото след съня аз съвсем не бях останал същия или поне не този за който са ме мислили). По-късно обаче тази игра ми писна. Омръзна ми да играя чужда роля. При това го правех пред глупаци, които не го заслужават. Престанах. Сега вече се показвам открито какъв съм си. Нека ме вземат за какъвто си искат, това не ме интересува.
В света извън съня съм имал работа. Извън работно време съм пишел. Открих доста мои материали. Повечето недовършени, неясни, но винаги съдържащи нещо ценно, заради което си заслужава да се дооформят. Общо взето ми харесаха. Някой може да каже: ” да, естествено че ще ти харесат, та нали ти си ги писал” с което ще сгреши, защото не помня нищо от предишния си живот. Четях ги все едно за първи път. Нищо не ми напомниха и не можах да разбера нито какво ме е карало да ги пиша, нито от къде съм черпил идеите си. Все едно, че бяха от друг, непознат автор. Някои от произведенията бяха разкази, други приказки, имаше басни. Приказките бяха само хубави и красиви, като че ли съм искал само да радват някое дете(не знам обаче кое - нямал съм нито деца нито жена). Басните ми не бяха много успешни, или така поне ги оценявам сега. Опитвал съм да осмея не когото трябва и съм го правил доста глупаво, простоватичко, напълно по детски. Виж разказите ми оправдаха вниманието, което им отделих. Бях написал доста. Имаше фантастични истории, разкази с неочакван край, обикновени случки - повечето хумористични и някоя и друга трагедийка. Чудех се дали някои от описаните от мен истории не се бяха случили действително? Имаше доста реални неща в тях, при това описани от първо лице. Общо взето интересно творчество, но като че ли далечно вече от мен. Дълго време не можех да повярвам, че всичко онова е било мое дело. Трябва да съм бил доста различен. Явно този сън ме е променил коренно.
Освен работа, която не харесвам, приятели, прекалено много и повечето лицемерни, и една малка къщичка в края на града, нямах нищо. Творчеството не го броя защото то беше на друг, мъртъв вече човек. Реших да го оставя така, да почива в мир като него самия. Реших да зарежа работата и да си намеря нова, да скъсам връзките си с тези хора, които си пъхат носа навсякъде и не ми помагат в нищо. Нямах роднини. Нямаше на кой да се доверя, с кой да споделя каквото и да е.
Бях сам.
Не че не обичам самотата - обожавам я, но като че ли всичко хубаво един ден писва, особено ако е взимано в прекалено големи дози. Така се случи и с нея.
Почнах да се разхождам из града. Гледах забързания поток от загрижени човеци. Вглъбени в своите проблеми, те не забелязваха нищо около тях. Минаваха транзитно, не оставяха никаква следа след себе си. Не оставяше никакъв спомен, все едно, че не съществуват. Гледах не живи същества, а призраци, минаващи един през друг, като че ли няма нищо на пътя им. Разминаваха се с всичко, за тях материята не съществуваше. Те за света не съществуваха. Тях просто ги нямаше.
Стоях така с часове. Не се самосъжалявах, че живея в такова общество. Не ги съжалявах и тях самите. Съчувствах им, но не можеш да помогнеш на всички, дори на един не можеш да помогнеш ако той не иска, ако той сам не е почнал да си помага. Единствени децата бяха различни. Само те общуваха с околната среда. Но те бяха обречени. Възрастните ги възпитаха. Превръщаха ги в копия на тях самите. Убиваха същността им с най-благородни намерения. Понякога се чудя дали те просто не завиждат на рожбите си? Не, не. Те просто не знаят какво им причиняват. А най-лошото е, че и децата не знаят как ги възпитават. Те са беззащитни поради абсолютна си вяра в родителите им. Толкова по-жалко за тях.
Гледах тези окаяни същества и забелязвах, че все пак и те се радват на живота си. Весели призраци на отминал живот. Все пак света си беше красив. Колкото и жесток и безпощаден да е понякога, той си остава прекрасно място.
Взех да излизам по-често из природата. Бях щастлив всяка секунда. Не правех нищо за това щастие, просто така, разхождах се и наблюдавах, то само идваше, бликаше от мен самия. Бях сам, но не и самотен. Струваше ми се, че съм изпаднал в нещо като делириум. Но това ми състояние имаше само положителни страни. Никакво замайване, никакви глупави идеи, само кристална мисъл, засилени чувства и радост от самия живот.
Тогава я срещнах.
Тя беше много красиво същество, въпреки че в това мое състояние аз откривах красота и там където обикновено не би трябвало да я има. И все пак тя беше много красива.
Видях я отдалече да се разхожда в гората. По-скоро я усетих. Като че ли и тя ме усети. Приближаваше се към мен безмълвно. И аз не нарушавах горската тишина. Това беше нещо като светотатство - да се разприказваш в притихналата гора, огласяна само от време на време от слабия ветрец, който чрез размърдването на листата подсказваше, че на света има и звук по-красив от каквато и да е човешка музика. Стояхме дълго време така. Просто загледани един в друг. Никой не помръдваше. Помислих си колко ли ще продължи това? Нямах нищо напротив така да стоя до края на живота си. Не знаех колко време е изминало. Не знаех какво е това “време”.
После нещо се промени.
Като че ли на нея и беше достатъчно. Тя се приближи до мен. Протегнах ръката си и започнах да я галя. Не беше я докосвала човешка длан. Взе да и харесва - чувствах го. Докато я галех тя обърна главата си към моята. Погледите ни се срещнаха. Струва ми се, че се получи нещо като телепатия. Просто аз знаех нейните мисли и тя моите. Беше невероятно. Не знаех че животните мислят. Поне не така, не и толкова мъдро. Красивата сърничка легна до мен така, че да мога да я галя по-лесно и пак ме погледна в очите.
- Не знаех че хората могат да са тaкива- помисли си тя.
- Какви? - зададох мислено въпроса си.
- Толкова мили, толкова добри, толкова мирни, толкова тихи, толкова... нежни?
- Не можеш да кажеш, че познаваш нещо само заради това че си го виждал, пък било то и милиони пъти ако щеш.
- Да, прав си. Всичко е уникално. Точно заради това дойдох при теб. Откакто те видях разбрах, че не си като онези гърмящите.
- Какво имаш предвид под “гърмящи”? - понякога да се преведе мисъл е по-трудно от колкото да се преведе дума.
- Ами другите хора, които съм виждала до сега, гърмят с някакви странни “неща”, приличащи на големи пръчки. Търсят всичко живо с техните опитомени вълци и го убиват с гръм. Винаги съм се чудила как изяждат толкова месо? - мисълта и бе кристално чиста. Имах чувството, че тази сърна може да мисли поне два пъти по-бързо и по-ясно от мен.
- Разбрах те. Знам кои са тези човеци. Ще те отвратя ли от хората ако ти кажа, че те не избиват за да се нахранят? Ние си имаме предостатъчно храна. Те убиват за удоволствие.
- Не познавам никое друго животно да прави това само заради чувството. Дори знам че на хищниците понякога им е мъчно за жертвите им, но само на някои... Не ти не ме отврати от хората като цяло, само че аз не познавам много. Виждала съм само тези и много рядко някои загрижени които ни хранят.
- Не ти трябва да познаваш много хора.
- Все едно аз да ти кажа, че не трябва да познаваш много сърни.- в мисълта си не се определяше точно като “сърна”, но знам че имаше предвид своя род.
- Ами да! Не ми трябва. Не ламтя за знания, които да складирвам като стари книги в прашната библиотека на ума ми. Трябва ми да познавам само една сърна, но напълно - усмихнах и се. Не вярвам да е знаела какво означава това изкривено изражение на човешкото лице, но го разбра, почувства го.
- Много странно мислиш. Значи ли това, че аз трябва да познавам само теб от хората? - видимо не забелязах нищо по нея, но я усетих да прави “мисловна усмивка”.
- Както си решиш всъщност. Но за мен сега ми стига това да опозная теб. Всички ли животни, сърни, мислят като теб? Всички ли са толкова чувствителни? Никога до сега не съм разговарял с мисли. Всички ли го можете?
- Много въпроси задаваш.
- Така е.
- Не мисля, че всички са като мен. И аз сега за пръв път общувам така. До сега не знаех, че е възможно подобно нещо. Може би просто не съм имала нужда?
Говорехме, по-точно мислехме, си за какво ли не. Обсъждахме всевъзможни теми. Животните мислят коренно различно от нас хората. Някак по-рационални са, адекватни на всяка ситуация. Винаги вършат само едно нещо, никога като нас по 2-3 най-малко. Вършат го обаче с цялото си същество, т.е. съзнанието им а напълно отдадено на действието, никога не блуждае някъде другаде. Забелязах, че когато я галех, тя преставаше да мисли. Попитах я “защо?” и тя ми отговори, че се наслаждавала. Това за нея бе напълно нормално, каза ми го така както би казала на малкото си, че водата е мокра и става за пиене.
Дойде време тя да поеме по своя път и аз по моя. Попитах я дали ще се видим пак, дали иска да се срещаме там. Тя ми отговори, че и било неимоверно приятно и интересно и би се радвала ако има още такива мигове, но не би скърбяла ако няма. Била изживяла напълно този. С това тя никак не ми отговори на въпроса(според мен). После каза, че редовно минавала от тука и щяла да продължи да го прави, ако се появя да я почакам. Така се разделихме.
Прибрах се в града. Обаче нещо сбърках пътя. Твърде бях отнесен от тази приказна среща, мислих си че съм сънувал, просто не можех да повярвам че съм обменял мисли със сърна и така се бях замислил за това, че не усетих къде съм стигнал. Това място от града не го познавах. Дори не можех да повярвам че това е моя град.
Всичко бе в разруха. Стари порутени сгради, изоставени заводи, фабрики с разбити стъкла през които яростно звучеше вятъра, високи комини останали без дъх, скрибуцащи стари панти на почернели врати, коли, мотокари, кранове, камиони, замрели навсякъде, безжизнени, разтворили металните си тела, всякакви части разхвърлени около тях издаваха нецелостта им, техника забравила нежния допир на машинното масло. Боклуци примесени с прах хвърчаха навсякъде. Смрачаваше се. Цялата картина бе някак зловеща, или по-скоро тъжна. Дълбоко тъжна. Това място надали някога ще види пак човешка ръка, грижа, малко внимание. Стори ми се че то плаче и само вятъра заглушава този плач с воя си. Той не понася слабите, той не понася плача, той не познава болката, той отрича страданието. Той е силен.
Въпреки това обаче той не успява да спре плача на изоставените фабрики, може да го заглушава с яростта си но не и да го спре. Това още повече го вбесява. Това го кара да нанася разруха, да сее омраза. Той мрази и това място и хората които са го построили и забравили. Той ме видя, той ме почувства. Той ме разбра и ме пусна да мина свободно. Аз му бях благодарен. Той оцени това и продължи дейността си все едно никой не беше минал. Симфонията от ярост и мъка се чуваше навсякъде. Не ми излизаше от ума. Бавно но сигурно започна да ме завладява....
Гледах това окаяно място и си представих цялата земя такава. Хората ги няма, измрели или просто заминали, все едно - тях ги няма, а остават само творенията им. Напълно безполезни без тях, те чакат завръщането им, което никога няма да се случи. Чудех се дали ще настъпи някога този миг?
Продължавах да вървя. Всичко изглеждаше изоставено. Взех да навлизам по-дълбоко в града. Дори почнах да познавам някои улици. Празни. Нямаше жива душа, нито хора, нито животни. Всичко бе потънало в мрак, гробна тишина и разруха.
От какво?
Не знаех. Като че ли всичко живо просто се бе изпарило без да остави никаква следа. Тук-таме светеха лампи. Това беше рядко срещано явление. Влизах в разни апартаменти, магазини, работилници. офиси, банки - всичко бе така като че ли от години не се бе мяркал никой. Погледнах един календар. Бе отбелязана дата с пет години след годината в която си мислех че съм, в която бях излезнал рано тази сутрин, всички календари показваха тази дата. Как мога да изгубя толкова време и къде могат да изчезнат хората? Защо са зарязали всичко?
Разбрах че “този миг” за който си бях мислил преди малко бе настъпил. Чудех се само обаче дали е така само в града или по цялата Земя. Намерих радио, не успях да уловя никаква станция. Пуснах няколко телевизора - нищо. Влезнах в пощата и взех да набирам десетки, стотици телефонни номера на хора и организации от всякакви страни - пак нищо. Не можех да повярвам че съм сам на цялата планета. Може би хората са се изнесли от цивилизацията, може би са намерили дома си сред майката природа?
Но защо?
И как така изведнъж всичките?
Нищо не можех да измисля. Никакъв отговор не идваше в ума ми. “А как ще живея аз?” Вода се намираше тук-таме, но всичката храна беше изгнила. Всички хладилни камери бяха или размразени или повредени, така че всяка трошица беше изгнила. Дори хлебарки и други насекоми не са яли, не са пирували. Все едно, че и те са си заминали с човеците.
- Какво по дяволите става тук? - не издържах и креснах с все сила.
Нищо.
Мъртва тишина.
Почна да ме обзема отчаяние. Разходките из празния град ми доставяха още по-голяма болка за това реших да ги прекратя. Мислех да се изнеса от тук. Просто нямаше какво да правя в мъртъв, празен, призрачен, пълен само със спомени и ръждясал метал, град. Реших да взема някоя кола и да отпраша накъдето ми видят очите. Всичките бяха без бензин.
Беше се изпарил.
Освен това бяха в повече от окаяно състояние. Не бяха издържали промените на времето. Взех да проверявам в гаражите. Там си намерих едно Форд-че, сравнително запазено и с половин резервоар. Намерих 2-3 туби бензин, сложих ги в багажника и видях, че там има и резерна гума с някой друг инструмент за всеки случай.
Идеално.
Отдавна не бях карал кола. Всъщност в съня си съм карал, но това не се брои. Преди него обаче съм бил добър шофьор и видях, че не съм забравил нищичко.
Илезнах от града с пълна скорост. Сега нямаше кой да ми се пречка. Можех да си карам както и където си поискам. Винаги бях мечтал за подобно нещо, но сега като знаех поради какво се е сбъднала мечтата желанието ми се изпаряваше. Не исках сбъднати мечти. Исках просто да не съм единствения човек на тази земя. За жалост обаче беше така. И не само това. Отидох да навестя моята приятелка - сърната. И нея я нямаше. В гората беше мъртво тихо както обикновено, но преди докато навлезна надълбоко в нея се чуваше птичи хор. Сега и той липсваше.
Изглежда, че не само бях последния човек, аз бях и последното живо същество.
Когато си помислих това се сетих за растенията. Нали и те са живи макар и да им липсва движението на живота. До сега не бях забелязал това. Тревата ако я имаше някъде беше суха, мъртва. От дърветата бяха останали само мъртви стъбла и голи клони без едно единствено листенце. Дори боровете, вечно зелените дървета, бяха голи, мъртви като всичко останало.
- Не! Това просто не е възможно! Къде съм аз по дяволите? Защо съм наказан така? Кой или какво е причинило всичко това?
Нищо.
Мъртвило.
Изведнъж ми хрумна нещо. Остава едно единствено място, където живота би трябвало да съществува - океана! Там той се бе зародил. Дали щеше още да го има?
Имаше само един начин да се разбере. Потеглих на часа. Имаше стотина километра докато го достигна. През това време се постарах да не мисля за нищо. Изхвърлих всички мисли, изчистих съзнанието си. Така ми беше далеч по-добре. Дори върховно. Пришпорих колата. Скоростта ме опияняваше. Ето че след половин час взех да го наближавам.
С ужас установих, че я няма познатата морска миризма на водорасли, на йод.
- Може вятъра да духа към морето и за това да не надушвам нищо.
Мразя да храня напразни надежди.
Мразя да храня надежди.
Мразя след това те мен да хранят, а когато се “угоя” да ме заколят и схрускат.
За това тази надежда я смазах в зародиш.
Оказа се, че съм постъпил правилно.
Вятъра съвсем не духаше към морето, а от него, и покрай брега и до колкото можеше да се види навътре не се забелязваше никакъв живот. Нито едно изхвърлено водорасло, нито една мида, нито една винена мушица виеща се покрай ферментиращи останки от морски обитател, нито една заблудена чайка търсеща препитанието си....
Всичко беше мъртво. Дори цвета на пясъка и самото море изглеждаше помръкнал, унил, тъжен, гробен...
- Какво правя аз в този забравен от бога умрял свят? Как съм попаднал тук и по важното - как по дяволите да се измъкна-а-а-а? - крещях аз. Но каква полза от това?
Строполих се на пясъка. Забих лице в земята. Не исках да гледам. Запуших с ръце ушите си. Не исках да слушам. Как бихте се чувствали като единственото живо нещо на цяла планета? Самотно е слаба дума. А шансове за оцеляване нямах. Живота се самоподържа като “яде” сам себе си. Аз не можех да ям пръст, кал, камъни и пясък. Щях да умра от гладна смърт и да престана да смущавам с живота си тишината на този мъртъв свят.
Не исках да си отида бавно, мъчително, болезнено.
Исках просто да легна и да заспя без повече да се пробудя. Някои хора на мое място не биха могли да го сторят без да разберат защо е изчезнал живота, но това за мен вече нямаше значение. Какво ще направя като разбера? Така или иначе бях обречен. Предпочитах да почина спокойно отколкото в безуспешен опит да свърша последното си дело.
Реших да пробвам...

Сигурно сте се запитали вече: как ви разказвам това след като би трябвало да съм мъртъв? По силата на логиката следва да не съм.
Но аз умрях!
Умрях в съня си.
Събудих се.
И пак същото - всичко се бе оказало сън. Оказах се в старата ми къща, в стария свят със старите хора. Положението си беше както преди, но не съвсем. Вече аз бях друг. Човекът от съня не беше загинал, беше се преродил в мен. Аз бях него и той беше аз. Сега вече помних всичко.
Oсъзнах, че този мой сън вместо да ме отдалечи повече от реалността ме е пробудил окончателно.Колко иронично, съня да ме накара да гледам по-реално... Замислих се за някои неща:
колко ли от всичките ми спомени са само сънища?
Къде е границата между съня и реалността?
Кога ли ще спра да сънувам?
От тогава винаги се чудя дали един ден просто
НЯМА ДА СЕ СЪБУДЯ?

Желязната Девица 10 07 1998 - 16:10

- Хей, маце, ела тук!
- Остави ме на мира копеле такова!

- Хей, маце, ела тук!
- Остави ме на мира копеле такова!

- Хей, маце, ела тук!
- Остави ме на мира копеле такова!

- Хей, колко пъти ще гледаш това?
- Остави ме на мира! Търся нещо. Не ми се пречкай само.
-Няма да ти се “пречкам”! Кажи ми какво търсиш? Мога да ти помогна.
Той върна пак касетата назад и се средоточи в монитора.
- Търся какво не и е наред.
- Че какво може да не и е наред? Нормален отговор от нейна страна.
А пък и защо ти е да търсиш това?
- Стига вече с въпросите, казах ти да ме оставиш на мира, разбра ли?
- Върви по дяволите! Аз изчезвам...
- Едно хубаво нещо да направиш и ти!
- Мерзавец.
Затръшна се врата.
- Мръсница. Поне ме остави сам. Да видим сега...
Походката... Не. Стила на обличане... Малко е необичаен за тази географска ширина, но иначе е добре. Прическата... Лицето... Доста e красиво. Тялото и... Излъчва необикновенна наслада на окото...
Какво и има тогава? Къде греши? Вгледа се по-добре, уголеми образа
- Тялото и, като че ли е твърде добро. Да твърде...Прекалено красиво... Дори сега, ако беше пред мен, не бих се поколебал да.... Дали наистина я има? Защо пък да я няма? Ами да, как може да я няма, нали все от някъде създателите й би трябвало да вземат нейния образ . Не вярвам такова нещо да бъде измислено. Трябва да са я видели някъде.
- Може би не са я виждали въобще преди да я създадат.
Той се обърна рязко. Ужас! Тя беше зад него! Стоеше права, горда, непреклонима като статуя на богиня пред молещ се, колиничил, смъртен човек.
- Как... - въпроса му остана недоизказан, но напълно разбран.
Всъщност сега тя изглеждаше съвсем различна. Сега когато е пред него той не можеше да и се нагледа. Не мислеше за нищо друго. Всяка друга мисъл просто изчезваше преди да се е появила. Пред тази красота човек загубва ума си. Трябваше доста време да мине докато той се осъзнае, но тя го изчака търпеливо, като че ли имаше безкрайно търпение, все едно че времето беше нейно .Тя не бързаше за никъде.
Когато той дойде на себе си, първото нещо което направи бе да я попита:
- Как е възможно да си толкова красива?
Преди това не беше забелязал тази красота. Много се учуди на това, като че ли тя ти се разкрива само като я погледнеш директно, като че ли тя се създава специално за теб и само за теб. Тя мълчеше...
- Как въобще е възможно на този свят да има толкова красиво и перфектно нещо?
- Млъкни и ме остави аз да говоря. Ти май само задаваш глупави въпроси? Мислех че си умен... Ах да, може би съм ти повлияла. Аз така действам на хората - губят си разсъдъка.Но аз не притежавам само красота.... - като че ли това се разбираше от самосебе си. - И сега ще ти покажа къде грешиш. Не трябва да питаш как съществувам, а защо? Но предполагам ,че за това повечето хора не се замислят. Или ако въобще го направят си отговарят твърде прибързано и заради това разбира се - грешно. Да предположа ли как би си отговорил ти?
- Как? - искаше му се да знае дали наистина е толкова лесно предвидим за нея.
- Би си отговорил, че съществувам заради теб. Че красотата ми е създадена само за теб. Че би трябвало да съм твоя.
В този момент тя му се стори висока. Не би трябвало да е толкова висока....
- Невероятно...четеш моите мисли... Да не би да имаш телепатични способности?
- Не, просто вие хората сте твърде придвидими същества. Понякога се чудя как сте оцелели въобще, след като може толкова лесно да бъдете предугаждани?
- А вие не сте, така ли, мила моя? - усмивката му беше надменна.
- Не говори така на една богиня! - стресът от заповедническия тон и от силата на произнесените думи го вкамени и го накара да коленичи.
Странно, как си позволи такава наглост въобще?..Той не искаше дори и да си помисли да отговаря на този въпрос.Мислеше само за едно. За нея. За това нейно самочувствие. Безкрайно самочувствие...
- Едно нещо ме спира да не те карам да изпълняваш всяка моя заповед, колкото и извратена да е тя... Писнало ми е. Писна ми от абсолютната ми власт. Писна ми от вас хората.
Как няма да има самочувствие като имаше власт над всичко и над всекиго. Той обаче се чудеше за нещо. Чудеше се, как може каквото и да е да писне на машина? Те имат безкрайно търпение, липса на наслада и удовлетворение от това което вършат. Явно тази машина се е променила, доста се е променила... Но от какво?
- Значи нищо не мога да направя за твое удоволствие, така ли, господарке?
- Ти? Не, неможеш.
- Тогава за какво дойде при мен? - той толкова се надяваше тя да го е харесала по някакъв начин. Като я гледаше мислеше само за божественото и тяло и за това как би се чувствал до него. Всеки знае,че надеждата умира последна - последна, но и тя умира.
- Ти си се опитвал да ме изследваш, да разучаваш поведението ми. Ти се опитваш да направиш нещо срещу мен.
Сега той се свести напълно. Сега си спомни какво представляваше тя наистина, сега си спомни защо искаше да я унищожи, защо искаше да я спре, да я заличи....”Мръсница” помисли си той... ” Защо по дяволите и е казала? Не и ли беше хубаво с мен, че ме предаде?”
На монитора се показа продължението на предната сцена. На бавен кадър се виждаше как “мацето” разкъсва с поглед “копелето”, как отнема живота му и цялата енергия принадлежаща нему.
- Езика ли си глътна човеко? Не можеш да скриеш това от мен. Ти си против мен. Против моята красота. Против моето господство.
- Не е вярно, сгрешила си, богиньо - надеждата затрепка в ума му, измамна и убийствена както винаги...
- Машините не правят грешки, не помниш ли? Богините също. Едно време бих се позабавлявала да те гледам как пълзиш в краката ми молейки за милост, и изпълнявайки всяко мое желание, бих се позабавлявала да те измъчвам. Но сега вече съм друга. Сега вече съм пряма. Аз съм самото наказание.
Бързо, мълниеносно, неотклонимо...
- Неее, ти си наше създание, прелестно творение, защо ни убиваш богиньо?
Тя се засмя, засмя се така че целия свят в него се разтресе. С презрителна усмивка на божественото и лице тя каза:
- Защото АЗ така искам! - не можеше да признае пред себе си, че така просто са я програмирали, така са я създали. - Аз съм богинята, аз решавам всичко на тази планета! - не искаше да разбере, че някой друг може да решава неща, за които тя си няма и най-малко понятие, че не тя управлява. - Всички ми се кланят когато съм до тях, никой няма власт над мен. - не знаеше че, от самото си създаване е била само играчка в нечии ръце.- Аз не съм смъртна. - в програмата и не беше заложено знанието, че смърта и разрухата не спохождат само живите същества, а и всичко, което някога е било сътворено. - Аз съм машина, най-съвършеното нещо в този ваш проклет свят! - и да знаеше, че съвършено нещо не съществува, тя пак би мислила така.
Ах, колко беше красива докато произнасяше тези жестоки думи, помисли си той. За нищо друго не би заменил тази гледка, този миг, в който тя е пред него. Горда и величествена. Колко само я желаеше той, как е могъл да мисли преди за унищожението и? Когато я гледаше той забравяше същноста и.
Тя виждаше изгарящия копнеж в очите му. Обожаваше да го вижда в лицата на смъртните, преди да причинява смърта им.
Само едно нещо го държеше жив - надеждата, надеждата породена от божествената и усмивка. Но после той видя промяна, лицето и се промени, усмивката също. Тя изглеждаше възможно най-дяволито, помисли си той. Беше готов да и се отдаде дори и изглеждаща така, дори и така той откриваше красотата и, несравнимата и, изгаряща, убийствена красота. Дори сега му се стори, че забелязва блясък в очите и.
Това беше последната му мисъл. Тя дори успя да я долови след като беше изсмукала всяка частица енергия от това тяло. Вече беше събрала достатъчно енергия да живее милиарди години. Безжизненото му тяло се строполи на пода, на лицето му все още можеше да се прочете последния му поглед, последния му миг живот.
“Обичам ги такива” - помисли си тя. “Обичах да се съпротивляват, да си мислят че имат шанс срещу мен. Тази окаяна издънка същества стават само за добиване на енергия. Да, винаги съм се чудила за това - от къде имат толкова енергия в смъртните си тела? Те са създали мен, а кой ги е създал тях? Май няма да намеря отговора. Не ми е ясно как тези жалки човеци като тях са могли да създадат мен - богинята, владетелката на света? Каквото и да са се опитали да не направят, аз съм станала едно - самото наказание.”
След един ден, изпълнен с още отнети животи, докато владетелката се разхождаше по празните улици на поредния опустошен град, се случи нещо странно.
- Каква красота! - възкликна тя - Не бих предположила, че има такава красота в този окаян свят! - тя не беше видяла и една милиардна част от него, но си мислеше, че го познава.
Това беше нещо ново за нея. Създадена бе скоро, не беше имала възможноста да наблюдава метеоритен поток, падащ на Земята.Доста време тя стоеше сама, на празната улица с подухвани от вятъра боклуци, и гледаше захласната падащите късове материя, изгарящи в причудливи пламъци, огряващи небето със своята неземна светлина. Тя беше толкова заета с наблюдаването им, че въобще не се почуди накъде са се запътили... Когато един метеор се сгромоляса на стотина метра от нея, машината се обърна на там от където дойде трясъка и видя димящата дупка, оставена от него. Чак сега се усети, че красотата им може да бъде убийствена.
- Няма да ме унищожите! Аз съм наказанието, не вие! Не можете да ме спрете, унищожавам толкова развита цивилизация, а вие дори нямате разум, нямате живот. Мога да ви изпепеля преди да сте навлезли в атмосферата дори, но ще ви оставя да падате, да изгаряте заради мен Ще ви оставя да се опитвате, да се мъчите.
Още един метеор падна на улицата. Този път доста по-голям, но и на доста
по-голямо разстояние от нея.
- Ето, виждате ли? Ще се мъчите, ще горите, няма да успявате, а аз само ще ви се наслаждавам на красивата смърт и на празните опити. Вие сте създадени заради мен. Заради мен!
В този момент се случи нещо още по-страно. В програмата на машината беше заложено самообучение, но беше премахнато съмнението. Хората смятаха, че съмнението е нещо грешно, ненужно, безполезно. То нямаше място в една богиня. Но тази машина, поради самообучението си, достигна до чувство на съменение. Тя се зачуди следното нещо:
- Какво приказвам аз по дяволите? Та нали същото си мислеха и хората, когато ги убивах, че съм създадена заради тях? Ами ако греша? Ако аз наистина съм създадена заради тях, или метеоритите не са заради мен? Това означава, че те могат...
Най-красивия, най-яркия, най-бързия, най-непреклония измежду тях си беше избрал цел от много отдавна. Беше си харесал една точица. Тази точица постепенно започна да се уголемява, виждаха се разни линии и фигури, той си избра една голяма линия. Тази линия след време се разшири, той си избра друга точица. Точицата придоби образ. Образ на нещо метално, на нещо лъскаво, на нещо грозно. Изведнъж той се разколеба... “Защо трябваше на мен? Защо аз, най-хубавия измежду всички, ще бъда пропилян за такова грозно нещо? Ще бъда омърсен дори от допира с него, но вече нямам време да променя траекториятя си, твърде късно го разбрах - сбогом живот. Беше ми приятно да горя, но от тук нататък вече няма да ме има такъв какъвто съм бил”
Тогава металната богиня зърна приближаващия се към нея край. Точно преди да бъде смазана, тя си спомни нещо от ранните часове на краткия си изпълнен с налисилие живот. Спомни си защо е толкова красива в очите на хората. Беше разгледала плановете на създателите си веднага щом беше отнела живота им. Там тя беше видяла механизма на красотата си. Тя се създава по образ извлечен от съзнанието на гледащия, т.е. всеки виждаше в нея собствения си идеал за красота, изпипан до съвършенство. Защо си спомни точно това? Може би това е единственото истинско нещо в нея, без измамната си красота, без лъжливата си власт, самия суров механизъм остава единственото ценно, живо нещо в нея. И бе готова да го запази, да жертва всичко заради него, но сега наблюдаваше приближаващия метеор...
- Нима може да има нещо или някой по-силен, по могъщ от владетелката на света? И все пак е толкова красиво... Чудя се дали и аз съм красива за него?
- измаманата надежда за спасение се бе прокраднала дори и в тази проста машина.
След поредния удар градските улици утихнаха. Вятъра обаче продължаваше да гони боклуците по тротоара. Уличното осветление примигваше. Всичко изглеждаше опустяло. Нямаше го дори спомена за нея.....