Леко четиво за сън
(хоп)
да убиеш малко време и да се намериш
(хоп)
не винаги най-разумното нещо е да мислиш
( и хоп)
“повечето си имате по едно заглавие, аз пък си имам три!” закачливо казал новия разказ на старите. “да, но затова пък и трите ти са безсмислени!” отвърнали му обтранявайки се те. “Е, и?” засмял се той...
Отново вървях по пътя...
Сивия, тъмен и мрачен път.
Струва ми се романтично - цялата тази сивота...
Тъжно. Опияняващо тъжно.
Понякога просто си вървя и не спирам да потъвам в сивотата. Потъвам ли потъвам и не искам никога да спра.
Искам времето да изчезне и да остана вечно в този момент на тъга.
В повечето време обаче съм замислен. Като съм замислен незабелязвам.
Незабелязвам сивотата. Свикнал съм да е навсякъде.
И сега беше така. Човек бил същество което имало нужда да споделя.
О, да...
Как само се бях задълбал в тази теза. Обичам да философствам и да дълбая теми. Ума ми се чувства работещ и доволен. Той не обича опиянението на тъгата - няма пръст там, изчезва тогава. Засичал съм го как се опитва да ме спре.. Почнеш ли да мислиш обаче за нещо и в повечето случаи губиш същноста. Гравитираш около центъра и никога не го достигаш. Като орбитален електрон. Много суетня за...
Какво същество е човека - и дали има нужда да споделя, защо е нужно да го мисля като просто съм я чувствал тази нужда? Така както съм чувствал и жажда...
Стигаш до момент, в който си се изморил от мислите. Електрона невероятно е загубил безкрайния си запас от енергия и орбитата му намалява. И тогава става нещо... На английски език значението на “фаза” като че ли е по-голямо от това в българския, или може би всичко зависи от интерпретатора, т.е. аз в случая. “Сменяш фазите”... Ти си там и все пак не си. Има картина - няма наблюдател.
Мале, започнал съм да се опиянявам от мислите си. Лошо... “Мале” идва от “майко”, забелязал ли си че възкликваш така при силни емоции?
Тц, тц, тц - мисленето не е толкова лесно за спиране...
Луната се беше изгубила някъде. А аз къде ли бях?
В размишленията си бях изгубил посока. А и накъде бях тръгнал?
Пред мен беше стара омърлушена сива естествено сграда. Три етажа ли бяха това или четири? Неможах да преценя. Крушката на уличната лампа висеше на кабела си и се поклащаше от вятъра. Неона над вратата премигваше неритмично.
Какво ли са се опитали да напишат?
Спрях да гадая, въображението винаги ми играеше номера в такива ситуации и обикновено не виждам това което се предполага да види човек, а нещо “безсмислено”. Някой ако ме чуе какви ги бръщолевя сигурно би възкликнал - “Да ти имам проблема”. Подарявам ви го ако искате?
Вратата не представляваше нищо. Това е най-точното описание, което мога да дам.
Лека музичка се чуваше да идва отвътре.. “Чувствам се лошо..” или беше “лош”?
Влизането вътре определено се почувства. Въздуха... Нещо не ми харесваше във въздуха. И все пак закрачих напред по тъмното коридорче. Все едно бях в нечие мазе - изоставено мазе.
Фоайето беше различно. Като в 60-те. Жалко че не съм художник или режисьор, да ви покажа фоайе от 60-те.
“Глупак - ти не си бил жив тогава!” - мисъл.
“Е да ама глупака е гледал достатъчно филми, за да може да си изгради погрешна представа” - опитвала да се оправдае втората мисъл...
На един диван се целуваха мъж и жена. Вратата от където идваше музиката бе леко отворена. Светлини играеха през процепа. Да, вътре беше по осветлено.
Нормална дискотека.
Само силата на музиката беше доста по-малка, приятно лека. Всички бяха по-възрастни от мен. Тридесетина години може би бе долната граница.
Отидох до бара. Тъкмо зазвуча една песен “Уиски със фъстъци, и от време на време - проблеми”. Обърнах се към бармана:
- Хората обикновено поръчват директно. Е, и аз ще съм директен - не знам какво да си поръчам.
Той ме изгледа леко очуден, прикрито леко очуден - барманите необичат да изглеждат очудени, нали трябва да са виждали всичко - кой си ти че да ги очудиш? Да, и аз се питах кой съм? Винаги стигах до извода, че задавам грешен въпрос.
- Не започвайте да изреждате какво имате, няма да ми е по-лесно, просто не знам какво ми се пие!
Бармана ми подаде някаква чаша.
- Черпя.
Не съм сигурен че разгадах какво беше, но определено ми хареса.
Да знаех, че така лесно се издействала черпня..
Не, не съм първия, който неможе да си измисли поръчката. Нещо друго имаше тук... Този странен въздух...
Позагледах се в сумрака осветяван от диско-светлини и лазери.
Дансинга беше полупразен. Масите и сепаренцата обаче бяха оживени.
Загледах се в лицата...
Започнаха да ми се виждат познати... Стига бе! Не може бъде...
Мястото въобще не беше нормално. Хората не бяха нормалното ми 20-30 обкръжение. Май питието бе по силно отколкото изглеждаше да е...
Една ръка се облегна на рамото ми. “Готин, и аз съм тук но не така сам, както често бил съм някога...”
- Как я караш?
Последва поздравяващото “О-о-о” от моята уста и здрависване на ръце. Бях срещнал стар приятел - на баща ми.
- Как да я карам? Седя и пия нещо незнайно и ако ме питаш къде съм - немога да ти кажа!
- Явно незнайното нещо е силничко а? - смях.
- А не, не е много силно. Аз още на идване не знаех къде съм, ама не ‘щото съм се направил така. Просто се разхождах замислен и неразбрах как съм попаднал тук и къде е това тук?
- Често ли ти се случва? - определоено се долавяха нежелателни смисли в думите ми и човека предполагаше по-неудобната стиуация за реална...
- Стига бе! Ти си мислиш че съм пияница сигурно! Или че съм се омаял с нещо?
- Не, да си пийваш от време на време не значи, че си пияница нали? Хайде Наздраве!
Незнам дали чашите обичат да ги чукат, но аз определено обичам. Да ги чукам имам предвид.
Усмивката му беше от типа - “Да ама Не”. Знаех си че не ми вярва!
Защо хората никога не ми вярват, че пия рядко? “Blame it on the…” air ли чух?
Да, ако сериозно се замисля може би ще открия истината - че не пия рядко? Не - че хората не вярват ня пияни, а аз все тогава им го казвам!
“Както и да е” - любимата реплика на Кърт Кобейн и на брат ми. Не съм много сигурен за първия, нито за втория, но така ми се иска да вярвам...
Питието си каза думата и се озовах на дансинга. Определено имаше мацки тази нощ. Определено танцувах с някои. Определено не бях сам след това на масата в ъгъла. Има ли смисъл да казвам, че определено ми харесваше?
Oпределиха ме като глупак - прекалено много съм бързал. Питиетата правят лоши неща от хората - или хората правят лоши неща с питиетата? Как да не обичаш симетрията и начина, по който кара остроумието ти да блести?
Май се бях заслепил от блясъка си, защото не видях една каменна колона. Надявах се и хораа да не бяха видяли, че умея да падам...
Ка-а-а-акто и да е... Щом сам се усещам, че влача значи наистина не съм добре. Но обикновено тогава вече не ми пука как съм.
Забравих за въздуха. Отбелязвам го, защото сега се сетих, че съм забравил.
Озовах се на някаква тераса. Гледах надолу през парапета и се чудих наистина ли ми се повръща или ми се е догадило от височината? Бях на първия етаж - варианта с височината отпада. Отсрещната сграда беше много близо. Строителство в центъра, къщите са нагъчкани, задушаващи, изяли пространството. Беше тъмносива, мрачна, меланхолична сграда.
Старото ми състояние взе превес. Странно е как понякога две опиянения взаимно се изключват и неутрализират. Едното наделява над другото.
Странно е как можех да живея повече в сънищата си отколкото наяве.
И как живота ми все повече заприличваше на сън...
“Съ-ъ-ън, сън няма-а-а-а да се спи-и-и” винаги съм искал да направя такъв кавър на Диана Експрес...
Гледах сивотата пред мен и не исках да помръдна.
Бях потънал в мига и неисках да свършва.
Щеше ми се да умра, но никой да не разбере и никой да не тъжи, и да остана вечно в този момент.
Съзнанието ми вечно да наблюдава тази картина, заседнало някъде между световете и отказващо да се подчини на какъвто и да е закон...
“Послепис за хората с действащи все още умoве, които ще търсят смисъл”
Ако края е неочакван - кой е очаквал началото?
Ако извадиш парче от мозайката, парче от пъзела, и го гледаш достатъчно дълго самостоятелно, и забравиш, че е било част от нещо по-голямо, ще намериш ли смисъл?
Трябва ли ти смисъл за да се забавляваш?
Знам, това не беше нужно.
Исках просто да - помисля...
- посветено на - Всички хора, на които никога не им е било посвещавано нищо!
странно.. колко лесно, само с едно изречение, можеш да елиминираш такова множество...
чак ми стана мъчно и почнаха да ми липсват...
Срещнали се две тишини...
И се родила...
Трета.
[11]
Плач
21 07 2002 - 16:21
Плача.
Вървя си и плача.
Сълзите ми поливат земята.
Плача.
Небето е сиво, натъжено.
Плача.
Вървя си.
Листата по дърветата са пожълтели.
Капят.
Плача.
Дъжда ги е намокрил.
Мирише на чистота, на озон.
Вървя си и плача.
Тъжни акорди звучат в ушите ми.
Целия свят е потънал в меланхолия.
Плача.
Стъпвам като пиян.
Напълно съм отпуснат, липсва напрежение.
Плача.
Коли минават, хора вървят, ученици ме гледат в очите.
Не се срамувам – не отвръщам поглед от тях.
Плача.
Няма ми нищо.
Не ми е натежал проблем в ума.
Няма болка в сърцето.
Плача.
Не съм изгубил човек. Не съм се карал с никой. Не съм претърпял разочарование.
Плача.
Не съм искал нищо. Не са ми отнели нищо. Не съм имал нищо.
Вървя.
Пътя е дълъг. Води към мен.
Това е най-щастливия ми ден.
Аз съм никой.
Плача…
Не беше така.
Било е - с някой друг. Исках да е така, но не беше.
Плаках.
Плаках в дъжда. От болка.
Дъждовните капки се смесваха със сълзите и аз пак не можех да гледам хората в очите.
Бързаха – криеха се.
Аз вървях мокър. Най-много още да се измокря или разболея.
Плаках от мъка.
Сетих се за всичката гнусотия по света, за тази на която съм бил свидетел, и за тази на която не съм, за болката изпитвана от други.
Исках да се пречистя със сълзи.
Исках да мога да приема всичко, цялата тази така споменавана реалност.
Чудех се дали само прокълнатите проглеждат и дали не е блажен слепеца, невиждащ страданието около себе си.
Насилие във всичко.
Плаках защото се мислих за някой.
Това боли.
Исках като ще боли – да боли. Да боли с всичка сила ако трябва, час/два/ден – след това да спре завинаги.
Не може.
Не можеш да вземеш всичко наведнъж. Не можеш да изпиеш реката с две глътки. Плаках ей – така!
Отчаянието ме опияни, по-лошо от какъвто и да е алкохол.
Последиците не са физически.
Плаках, за да забравя – всичко: кой съм, къде съм, какво правя, какво имам, какво нямам.
Плаках, за да забравя какво е това живот.
Плаках за кеф…
А вие?
- Достатъчно за днес.
С мъка спря изливащата се душа.
- А вие докторе, за какво плачите? – каза през сълзи.
[12]
Много бързо се зададе тоя автобус.
Качих се в него, и аз бързах.
Ха, странно, няма никой вътре.
Това не беше първа спирка, беше поне пета. Часовника показваше девет вечерта, хората пътуват по това време.
Много бързо тръгна.
Освен мен имаше и едно момиче.Не изглеждаше никак очудено.
Помислих си - дали аз изглеждам очуден?А знам, че бях.
Шофьора пропускаше все едно че ще изтърве нещо.
Седнах срещу момичето.
Никой не се качваше от спирките, а шофьора не спираше да лети.
Изведнъж осъзнах красотата на цялата случка.
Момичето беше симпатично. Споглеждахме се от време на време. Това ми стигаше. Писнало ми беше от свалки. До гуша ми беше от думи и празни приказки. Не исках нищо освен спокойствие.
Погледите бяха достатъчни. Не прочетох нито въпроси нито възбуда в очите й.
Мир и тишина.
Залеза се виждаше на заден план, отпред хвърчаха сгради, улици, коли, реклами - целия шум на града - на фона на спокойствието в нейните зеници.
Отпуснах се и се наслаждавах.
Накъде отивах ли?
Няма значение...
Поредната спирка и на нея никой...
Тя нищо ли не забелязва?
Ума ми отказваше да затихне и не спираше да задава въпроси. Той не можеше да се наслаждава... Винаги трябва да пита, да обяснява сам на себе си, да търси. Той е инструмент точно за това - да търси...
Усмихна се.
Нея явно не я тормози този вечен търсач.
Или чете мисли?
Усмивката й се разшири.
Карай - не ме интересува.
Всичко отлетя. Включително и аз самия.
Последната спирка дойде. Трябваше да слизаме. Шофьора ни гледаше в огледалото.
Шума навън ме блъсна. Пак трябваше да се озъртам и внимавам.
Тя не се промени. Усмивката й грееше.
- Благодаря ти.
[2]
- Ела да видиш какво намерих вчера!
...
Като малък плаках много.
Плаках за какво ли не...
Казваха ми:”Как ще плачеш? Ти си мъж!”
И аз вече бях грешен. Вече подтисках себе си.
Защо ги слушах ли?
А вие защо ги слушате?
Защото децата това правят, за да се научат - инстинкт - следват това, което им показват възрастните, копират, като Xerox машини. Ако не знаеш къде да спреш - един ден се събуждаш превърнал се в нещо, което не познаваш, фотокопие, може и по-лошо - в нещо, което си мразил! Просто губиш себе си - вече не си “индивид”, вече не си уникален, ти си част от тълпата, в която никой няма лице...
Към всичко, което ме е карало да плача, си промених погледа. Сложих си очила - така мъката не достигаше до очите ми, чувствах се “предпазен”,”защитен”, чувствах се “комфортно”. Но постоянно откривах нови и нови неща, нови измерения за сълзите си. Оказа се, че съм затворил врата на огромна част от света.
А мъката ми се събираше в огромния язовир на душата. Капка по капка. Каквото и сито да използвах, за да пресявам реалноста, винаги нещо незабелязано(защото не исках да го забележа) се промъкваше и падаше в контейнера, който не исках да пълня.
Не исках да го пълня, защото знаех че трябва да се изпразва, иначе прелива.
Не исках да го изпразвам защото...
Защото се показвах слаб пред другите койоти.
Показвах слабост, това винаги водеше до страх от нараняване, от болезнена рана причинена от присмех....
Но живота не ме пита какво искам и какво - не! Той следва неуморно своите закони, и щом като нещо се пълни, въпреки усилията ми, то има и вместимост, естествено когато се достигне границата й - всичко се излива навън като потоп - чашата прелива.
Ако имаш малко акъл в главата, ще предпочетеш всеки ден да те вали по малко, от колкото дълго време да не видиш дъжд, но на края да се удавиш в порой...
Е аз го нямах...
Все пак, колкото и да съм се старал, не съм успял да затворя всички врати към душата си, не съм преградил всяка пътечка...
Музиката...
Нея я допусках.
Казвали са ми, че съм с музикален.
Напоследък взех да не се интересувам много, какво говорят за мен(пред или зад мен) - а се осланях на себе си.
Това обаче го бях забелязал и аз.
Имах чувство за ритъм. Усещах го просто.
Ритъма е нещото, което ме завладява.
За музиката то е като движението в живота. Не е ли живота движение?
Пред музиката не слагах прегради, не слагах сито. Или поне така си мислех.
Тя ме разплакваше, без никаква друга видима причина. Без да съм бил тъжен преди това, без да съм бил в подобно настроение, без дори понякога самата мелодия да е тъжна или поне на пръв поглед(слух).
Действаше ми като някакъв вид душевен катализатор.
Понякога само два-три тона отприщваха търпеливо и грижовно създавания от мен бент, спиращ душевната река, и - край! Вече не можех да се спра...
Чудил съм се на себе си - колко ли мъка съм събрал вътре, колко ли скръб и болка щом от няколко звука сълзите бликват толкова силно, толкова горещи и горчиви, че ме заливат, опивам се от тях и забравям за всичко останло, за целия свят и за самия себе си?
Дали ще продължи така?
Да се самонаказвам заради вас, присмеха ви, слабоста, страха от раната и болката, и проблема ми да я крия от вас, от присмеха ви над слабоста ми, страха ми от раната и болката...
Или ще разкъсам омагьосания кръг, ще бъда себе си, ще плача, когато мъката, която виждат очите ми докосне сърцето на душата и ще слушам нейната тъжна песен?
Вероятно няма да разберете.
Вероятно тези редове няма да стигнат въобще до вас. Или ако дори ги прочетете - ще сте си сложили моите очила, ще пресявате с моето сито и в крайна сметка пак няма да достигнат душата ви.
Вероятно това е още едно доказателство за чувствителноста ми, което ще скрия от вас.
Питал съм се - дали не са всички като мен? Раними и чувствителни? И дали не допускат всички моята грешка - да се крият? Дали може мнозинството да греши толкова ужасно, и само едно единствено нещо да ни спира да си го признаем - не не може толкова много хора да грешат нали? Отказваш да бъдеш себе си - защото никой не е...
В същото време хората обичат да нараняват чувствителноста - това ги кара да се мислят за силни, това ги кара да забравят, че те самите имат същия проблем, но ги е страх да си го признаят пред самите тях - е няма как да го решат щом отказват дори да го видят...
Точно заради това споделям с белия лист, а не с човек...
Дали не съм правил опити?
Не ме съдете за това, че упоритоста ми се пречупи от поредната среща със стената!
Вече предпочитам да говоря на стената, но да знам че е така, отколкото само да си мисля, че говоря с хора, а всъщност пак да й говоря на нея!
Знам какво си мислите, да, “тоя е луд”!
“Луд е този”, който не разбирате - да?
“Луд е този”, от чийто размисли се страхувате!
“Луд е този”, индивид, който сам се е отцепил от тълпата, нали?
Е тогава луд ме наричайте, а аз ще се гордея!
...
- Много яко! Кой ли го е писал?
- Не знам, ама наряда минава много бързо докато го прочетеш. Пък и определено има смисъл, мда. Като се замисля казармата въобще не е място, където да си показваш слабостите. Първо, че никой не се нуждае от такъв войник, второ, че - знаеш кво ше те направят другите войници...
- Да бе, всеки път, като съм наряд, ще седя е-е-ей тука и ще си го чета тва на стената. Пък кой знае? Някой ден мога и аз да се възгордея ако ми кажат луд! Хе-хе-хе!
- Абе майтап си правиш ти, ама и представа си нямаш каква истина каза в шегата си - току що!
[4]
“Кой е там?”
Необятност... Безкрайност...
Той стоеше сам, на ръба на действителноста, загледан в дупката: безмерна, непозната, загадъчна, интересна, страшна пропаст. Винаги го е влечало към непознатото, интереса му винаги е бил в това, да октрива незнайни никому места и неща. Този път обаче беше различно, изпитваше по-голям страх от преди. Винаги е знаел с какво се захваща, че има смъртоносни рискове, но е имал поне малка частица информация за това търси или изследва. Сега стоеше на ръба и единственото, което знаеше е че има нещо пред него, нещо което не бе виждал никога, нещо твърде невероятно красиво, за да е истинско. То представляваше нещо като въртоп от цветове, размиващи се постоянно в най-причудливи нюанси, без дори за миг са оформят някаква фигура, без са можеш да ги асоциираш с нещо друго. Те бяха себе си и нищо повече не можеше да се види в тях. Ума му безнадеждно търсеше нещо познато, някакъв безкрайно малък помен за нещо видяно и преди, но (все)не успяваше да го открие. Това като че ли беше нов вид вселена - друг свят, неразбираем и далечен. Неизвестността винаги го е плашила малко или много, но тази тук беше над предела на възприятията му. Въпреки страха си, че всеки момент може да му се случи какво ли не(поради естествения си писимизъм под “какво ли не” той разбираше нещо лошо), той се зачуди дали може да скочи и да се потопи в чудото, запълнило кръгозора му.
” В най-лошия случай мога да падам безкрайно и да умра от глад, жажда или задух.” Той се улови, че се опитва да предугади неизвестното и се досети, че това съвсем не беше най-лошото, което можеше да му се случи. Тогава, подсилен от въображението му, страха взе превес. Не можеше да си помръдне крака, нито което и да е мускулче. Стоеше като камък. Каменна статуя загледана в бездната. Не занеше колко продължи това, ума му бе блокиран, паметта му бе изключила, възможно беше да е стоял така с дни, но не усещаше нито стомаха си празен, нито гърлото пресъхнало, нито нужда от сън. Не знаше дали страха и жаждата за изследване бяха притъпили сетивата му, но той наистина не чувстваше нищо друго освен тези двете чувства. Чудеше се сам, кое ли щеше да победи в крайна сметка?
Докато съзерцаваше необятноста, цветните вихрушки, му се стори че тази бездна също го наблюдава. Наблюдава го и се чуди кой и какво е той?
“Нямам време за празни размишления, трябва да решавам”-помисли си той. От тази му мисъл, като че ли нещо се раздвижи, смяната на цветовете стана като че ли малко по-бърза, по-нетърпелива.
“Какво наистина искам аз? Ако оставя страха, че ще загина, да ми диктува решенияра, ще си замина от тук и повече никога няма да се върна. Ще изтърва най-неизвестното нещо в моя търсещ непознатото живот, ще изтърва шанса си. Ще загубя спокойствието си, винаги ще си мисля че съм можел да открия нещо, а не съм успял да се престаша тогава, когато е било най-необходимо. Не, аз няма да оставя страха да провали целия ми живот. Скачам!”
Като че ли тя го чу и взе бурно да се променя, цветовете и преминаваха през цялата гама, допълваха се и се контрастираха. Нямаше нещо подобно в неговия свят, за да може да го опише. Това като че ли беше врата към друго измерение. Може би по-добър свят криеше то, а може би не?
...
Момчето видя, как една малка мравчица скочи в кофата му с мазна вода. Слоя масло върху водата и предаваше причудливи цветове и форми. Те се открояваха доста добре на обедното слънце. “Глупачка”- помисли си то.”Така ще се удави. Да прави каквото ще! Нямам време да си играя, чака ме важна работа.”
...
Той падаше дълго. Стори му се цяла вечност. Чудеше се, дали някога ще стигне до нея? Най-накрая се потопи в нещо лепкаво. Едвам си мърдаше крайниците с неистово усилие на волята. Взе бавно да потъва...
“Поне ще загина по най-красивия начин известен някому.” - помисли си той и се наслаждаваше на последните си секунди живот, надарени с тази неуписуемо непозната красота...
